Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 43

Клеарх се изсмя, което накара и двамата да се обърнат към него.

— Софенет изобщо не е скромен. Досега обаче не съм го чувал да клюкарства.

Софенет се усмихна сдържано.

— Може пък скромната брадва да се запита дали ще се изправи срещу конници, или срещу стрелци с прашки. Или дали ще се бие по вода, или по суша. Разбира се, господарю, изборът е твой.

Лицето на Кир изведнъж стана сериозно и той се огледа да не би слугите да ги подслушват. Направи знак на стимфалеца и той се наведе напред, докато не усети дъха на Кир в ухото си. Клеарх гледаше дали изражението на Софенет ще се промени.

Но Софенет се справи добре — лицето му не изразяваше почти нищо.

— Разбирам. Значи писидите — каза той, когато принцът се дръпна. — Възхищавам се на хората, които не издават намеренията си.

Изправиха се заедно и Клеарх тупна стимфалския военачалник по гърба като стар приятел. Дойдоха слуги, които да изпратят гърка до портата, и Кир и Клеарх останаха сами.

— Каза ли му? — попита Клеарх.

— Да — отвърна Кир. — Ако искам да имам някаква надежда, трябва да разполагам с най-добрите хора. А ако имам някакъв талант, той е в намирането на такива хора.

— Оказваш ми чест и в същото време хвалиш и себе си — каза Клеарх.

— Точно така.

Когато чу зад себе си някой да извиква името му на оживената улица, Ксенофонт се намръщи.

От векове Атина беше най-богатият град в Гърция. Бедните винаги бяха идвали тук да търсят късмета си, а други строяха бойните кораби на атинския флот и харчеха спечелените пари по таверните на пристанището. Някои предпочитаха да крадат, рискувайки да бъдат бичувани публично или прогонени. Ксенофонт се отвращаваше от младежи, които можеха да станат наемници, а вместо това безделничеха, наливаха се с кисело вино и понякога дори протягаха ръка за просия.

Беше опознал някои от тях, докато със Сократ обикаляха по улиците, увлечени в разговори. Разбира се, грозният мъж, който ходеше бос в дреха, цялата в кръпки като на най-бедния просяк, привличаше внимание. Ксенофонт си спомни първия път, когато бе седнал в краката на философа на агората — тогава Сократ беше извикал един младеж, Хефест, да седне до него. Момъкът беше водач на местна банда. Беше се приближил наперено, докато приятелите му подвикваха, че дъртият пръч щял да го такова отзад. Ксенофонт се беше подразнил, а пък Сократ бе засипал Хефест с цял порой въпроси и бе успял да понесе подигравките му и грубите му отговори, за да намери истинската му същност. И успя. Защото когато един от приятелите на Хефест направи някакъв подигравателен коментар, той го цапардоса по главата така силно, че момчето падна и после се омете с подвита опашка.

Оттогава Ксенофонт беше виждал стотици подобни случаи. И въпреки това Сократ твърдеше, че не знае нищичко, че само задава въпроси, докато хората не разберат в какво всъщност вярват. За някои това беше откровение като изгряващото над хълмовете слънце. За други познанието се оказваше непосилно и те се намразваха — или по-често намразваха човека, който ги беше накарал да видят какви са в действителност и в какво вярват.