Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 20

Въпреки шокиращата новина Кир усети как внезапно го изпълва надежда.

— Ако съм тук по заповед на баща ми, както и да се е стигнало до нея, Артаксеркс ще ме освободи — каза той с облекчение. — Мислех, че дух или демон е обладал баща ми в края на живота му, промъкнал се може би в момент на слабост или когато го е измъчвала болка. Поне сега той е неподвластен на влиянието им. Мога да…

Тисаферн поклати глава.

— Господарю, брат ти потвърди заповедта. Разбира се, това ме изпълва с печал, но още тази сутрин ще бъдеш екзекутиран. — Мъжът, който беше неговият наставник от детството му, прокара длан по брадата си и докосна конуса на края й. Кир виждаше, че е нервен. — Аз… трябва да те отведа още сега на плаца. Няма да има церемония или свидетели, освен неколцина стражи. Събери достойнството си, момчето ми. Предай душата си на бога и се приготви за съда му.

Кир го зяпна. Не попита за спартанците, които беше довел тук. Нямаше полза да научава съдбата им, а и не можеше да я промени по никакъв начин. От тях обаче се беше научил как да запазва спокойствие в моментите, които са наистина от значение. Остави лицето си да се отпусне, докато мислеше. Нямаше оръжия, макар че можеше да изтръгне оръжие от някой страж. Това означаваше, че животът му щеше да приключи няколко крачки по-рано, отколкото ако отиде при дръвника и коленичи в очакване на брадвата на палача. Не виждаше никакъв знак за подкрепа от страна на Тисаферн, но старият учител не беше единственият му съюзник.

— Искам преди края да видя майка си — каза Кир. — Да се сбогувам с нея. — Наблюдаваше внимателно Тисаферн и скри усмивката си от начина, по който той се намръщи. — Тя не знае ли? Аз съм неин син в края на краищата.

— Мисля, че подобно решение следва да се вземе от Великия цар — сдържано рече Тисаферн.

Отвън се надигна врява и двамата вдигнаха глави. На лицата им се изписаха различни чувства, когато чуха женския глас, който рязко даваше заповеди с абсолютната увереност, че те ще бъдат изпълнени.

Очите на Кир блеснаха.

— Няма да забравя ролята ти в това, Тисаферне.

Тисаферн скочи на крака като кукла на конци.

— Господарю, аз просто се подчиних на баща ти и брат ти — каза той и се огледа нервно в очакване да зърне царица Парисатида.

— Махайте се от пътя ми! — разнесе се познатият на всички глас като буря, връхлитаща изневиделица. Тисаферн трепна, когато гласът прогърмя отново. — Изведете сина ми, където и да сте го скрили! Кир? Къде е синът ми?

Стражът на прага се обърна да я пресрещне. Кир си помисли дали да не го удуши изотзад или може би да счупи врата на Тисаферн, докато той се опитваше да се поклони в тясното помещение.

Царица Парисатида беше облечена в траурно тъмносиньо, макар че не беше нахълтала в казармата, преди да си сложи златни гривни, които дрънчаха при всяко нейно движение. Косата й бе прибрана назад и се поддържаше от златна мрежа на тила. Макар и над четирийсет, тя беше все още красива и се движеше с гъвкавостта на младо момиче. Миризмата й я изпревари — лъх на розово масло към мъжете, които стояха като зашеметени телета.