Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 17

Павилионът се разхлаждаше от вятъра, който се спускаше всяка вечер от планината — чудо, носещо наслада на царя и двора му, на роби и благородници. Когато лятната жега в равнините ставаше нетърпима, това място нямаше равно на себе си. Кир усети как потта по лицето му изсъхва и вдиша дълбоко, забравил за момент мъката си. Стори му се, че може да долови аромата на канела във въздуха, макар че не беше съвсем сигурен. От години не беше виждал баща си. За него лекият ветрец означаваше детство и дом.

Не му беше нужно да пита къде лежи баща му. Броят на робите се увеличаваше, докато навлизаше по-навътре в павилиона. Те се скупчваха около леглото на баща му като пчели, готови да изпълнят и най-малкото му желание. Огромни стражи стояха неподвижни от четирите страни на умиращия цар, обърнати навън към всяка възможна заплаха. Кир вече виждаше лежащия мъж, повдигнат на дълги възглавници. Една жена бършеше челото му с кърпа, потопена в купа вода с някакви цветове в нея. Кир пристъпи към леглото. Ароматът на рози беше противно сладък.

Един от робите прошепна нещо на царя и той завъртя глава. Затърси сина си с очи и Кир пристъпи още крачка напред и спря, когато един страж вдигна ръка.

— Принце, мечът.

Кир разкопча колана си и му го даде. Стражите се дръпнаха и той мина между тях и спря на една ръка разстояние от мъжа, който бе контролирал живота му от самото му раждане.

Усмихна се, по-скоро от болка, отколкото от радост от срещата. Старецът беше буквално изпит от някаква болест. Ръцете, които някога държаха царския меч, сега бяха болезнено тънки, кожата бе опъната върху костите, покрита тук-там със синини и черни петна.

— Тук съм, татко — каза Кир и седна на донесения му стол. — Тръгнах веднага щом научих и дойдох колкото мога по-бързо.

— Толкова те чаках, синко — каза баща му. Гласът му бе едва доловим шепот и Кир трябваше да се наведе, за да го чуе. — Не можех да умра, докато не узная, че си дошъл. Най-сетне.

Кир видя как по лицето на баща му пробягва странно изражение, което можеше да се изтълкува и като яд, и като ликуване. Очите на царя се затвориха и бръчките на челото му се изгладиха. Кир импулсивно се пресегна и хвана ръката, която го бе первала хиляди пъти като момче. Почувства се неловко, докато търсеше думите.

— Благодаря ти за всичко, татко. Исках да се гордееш с мен.

Отговор не последва и Кир положи ръката върху чаршафа, погали я леко и се отдръпна. Робинята с купата розова вода се наведе и отново избърса лицето на баща му. Ветрецът повяваше, макар че сега не изглеждаше нежен, а приличаше по-скоро на свирепите есенни ветрове — горещи, непрекъснати и подлудяващи хората.

— Татко? — каза Кир малко по-високо. Стана от стола и загледа безпомощно, докато някакъв непознат мъж приближи и преслуша дишането и сърцето на царя, като кимаше.

— Още малко остава, господарю. Може и да ни чува. Може и да се събуди — или не. Много пъти те призоваваше. Радвам се, че накрая все пак дойде.