Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 14

— Кир е достоен за възхищение, господарю. Обичам го, както обичам собствените си синове. Но не той ще наследи империята, която ни прави велики. Това е по-важно и от моя живот, и от неговия.

Артаксеркс леко се отпусна, разчувстван от думите му.

— Влез тогава, стари приятелю. Изкъпи се и се преоблечи в чиста коприна. Баща ми проспива по-голямата част от деня, но ще иска да разбере, че най-сетне си дошъл. Мислех си, че ще закъснеете. Благодарен съм, че не се оказах прав.

— Брат ти… доведе отряд от триста души — каза Тисаферн. — Мъже от Спарта, изключителни воини.

Артаксеркс се намръщи и погледна назад към пътеката, по която бе дошъл Тисаферн.

— Знам, че им се възхищава.

— Чух да се говори, че легендата за тях е силно преувеличена, господарю. Аз… не смятам, че е така. Те са умели воини. Брат ти настоя да ги доведе въпреки бедите, които може да причини това. — Замълча, за да подбере внимателно думите си, и ги изрече с известно наблягане върху колебанието си. — Господарю, лично аз не бих позволил да бродят свободно из земите ни.

Артаксеркс го тупна по рамото.

— Няма да бродят. Погрижих се за това.

Анаксис тичаше по по-ниското стъпало, като убиваше всеки изпречил се пред него. Очите му горяха диво заради предателството и той вилнееше като някакъв демон на смъртта сред персите, които продължаваха да пускат стрелите си с цялата скорост, на която бяха способни. През първите мигове Анаксис бе изблъскал петима-шестима от корниза — знаеше, че онези долу ще ги убият по-бързо, отколкото би го направил той. Изгуби копието си в рамото на един — пусна го, за да не падне през ръба. Ухили се на следващия ужасен персиец, който се озова пред него, показа му кописа си и в същия миг замахна към стрелеца на горното стъпало. Отби хвърлилия се към него противник, като го използва, за да осуети атаката на друг. Отсече китката на един, докато той се опитваше да опъне лъка си.

Не беше обхванат от паника, макар да изпитваше известно съжаление. Знаеше, че се бие за последен път в живота си, и беше много спокоен. Персите бяха очаквали клане — и щяха да го получат, макар че нямаше да му се насладят толкова, колкото си бяха мислили.

На двора долу гърците бяха вдигнали щитове над главите си, приковани на място и неспособни да маневрират. Десетки бяха хвърлили копията си по противника или ги използваха, за да пронизват и срязват прасците на стрелците. Земята беше покрита с тела в доспехи, сред които спартанците бяха все още малко. Гърците стояха на стегнати групи, щитовете им се припокриваха и те надничаха през пролуките, но не се огъваха. През кратките мигове, когато можеше да ги погледне, Анаксис виждаше, че Кинис удържа строя и набелязва целите.

Установи, че се усмихва, докато правеше лъжливо движение, за да извади от равновесие човека пред себе си, озъбен стрелец с огромна брада и широки рамене. Мъжът рязко се отдръпна, за да избегне удар, който така и не последва, и в този момент на слабост Анаксис го дръпна рязко за ръкава и го прати през ръба върху спартанците долу. Те му завикаха гневно да внимава какво прави. Анаксис се изсмя в отговор и продължи да сече, същински вихър, разпръскващ около себе си кръв и люспи от персийски доспехи.