Читать «Синовете на Спарта» онлайн - страница 5

— Господарю, някои могат да възприемат като оскърбление довеждането на същите онези мъже, които се опълчиха на предците ти и отказаха да им отстъпят земя и море. Спартанци! В името на боговете! Тук, в сърцето на света! Ако баща ти беше по-млад и здрав…

— Щеше да ме поздрави, Тисаферне — рязко го прекъсна Кир с досада в гласа. — Тези мъже тичаха редом с мен. Не се огънаха и нито веднъж не поискаха почивка. Те са ми верни.

— Верни са на златото и среброто — промърмори под нос Тисаферн.

Кир стисна зъби и мускулите на челюстта му изпъкнаха.

— Те не притежават нищо. Дори оръжията им са дошли от техните бащи или чичовци, или са им били дарени за проява на доблест. Достатъчно. Повече няма да говорим за това, мой стари лъве.

Тисаферн прие укора и сведе глава.

Гърците приключиха с къпането и излязоха на брега, за да се изсушат на залязващото слънце. Местни перачки подвикваха при вида на толкова много голи мъже. Един-двама от воините им се усмихнаха в отговор, докато други се заеха да се упражняват. Спартанците не обичаха смеха и вятърничавите приказки.

Раздразнен от спътника си, Кир скочи от коня и с бързи движения свали шлема, бронираната дреха, туниката, гамашите, наметалото и сандалите си. Без да се смущава от голотата си, влезе във водата, като кимна на спартанския офицер Анаксис, който го гледаше от брега.

Като видяха младия мъж, който имаше накъдрена по персийски брада и беше оставил окичения си с пера шлем върху обшитото си със злато наметало, перачките спряха да подвикват. Може и да не знаеха кой е, но не посмяха да подвикват и на него.

Кир се изми с бавни движения, сякаш извършваше пречистващ ритуал, който отмива нещо повече от потта и миризмата на коне. Спартанците на брега се смълчаха в израз на уважение. Все пак принцът се прибираше у дома да оплаче баща си.

Вестта беше стигнала до Кир преди четиринайсет дни и той наложи на спартанците почти непоносимо темпо, за да пристигне навреме. Сменяше коне в държавните странноприемници по големия Царски път или пресичаше напряко през засетите с пшеница и ечемик поля, но те не изостанаха, тичаха до него ден след ден, сякаш това не им струваше никакви усилия. Бяха невероятни мъже и Кир се гордееше с червените им наметала и реакцията на хората, когато разбираха кои са те. Репутацията им беше заслужена многократно.

Кир се чувстваше ободрен на това място, в приближаващата прохладна вечер. Персеполис изглеждаше притихнал, но не от публичните изблици на скръб. По улиците не бяха строени войници, нямаше траурни знамена и горящо сандалово дърво. Но въпреки това, докато минаваше през портата на платото над града, той не беше сигурен дали старецът още е жив. Мисълта го накара да се обърне и да погледне нагоре към планината, преобразена от баща му и дядо му, към величавата равнина, която се виждаше като ивица зелено и сиво в далечината. Соколи кръжаха лениво в топлия въздух и дебнеха за гълъби в овошките. На царската тераса бяха разположени дворци, казарми, театри и библиотеки. Павилионът на баща му се намираше в центъра на тучна градина, която наричаха „рай“, тайното зелено сърце на империята.