Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 37
Л. Дж. Смит
Очевидно намеренията му въобще не се бяха променили оттогава. Тя помнеше смътно, че и преди се бе вълнувала от тази загадка. Деймън неизменно променяше другите около себе си, докато самият той си оставаше абсолютно непроменен.
Но
Тези мисли бавно се процеждаха в съзнанието й, докато тялото й сякаш бе отделено от него. Толкова бе обсебена от тях, че бе изгубила представа за всичко и чак сега осъзна колко много се е приближил Деймън до нея. Гърбът й се опря до една от износените, тъжно изглеждащи коли. Деймън продължи да й говори безгрижно, ала в думите му прозираше сериозна нотка.
— Може ли да разменя розата за една целувка? — попита я. — Наистина я наричат „Черна магия“ и аз я спечелих честно. Името й беше… Името й беше…
Деймън млъкна и за миг по лицето му се изписа смущение. После се усмихна, но с усмивката си на воин, онази бляскава усмивка, която умееше да показва и скрива толкова бързо, че бе възможно въобще да не я забележиш. Елена се притесни. Деймън, естествено, още не бе запомнил правилно името на Мат, но досега тя не помнеше случай той да забрави името на някое момиче, ако действително бе решил да го запомни. Особено след като преди броени минути може да се е хранил от това момиче.
Без да се замисля, Елена отпусна ръце върху ръцете на Деймън. Забрави за розата, въпреки че той продължаваше да очертава с нея извивките под брадичката й. Опита се да заговори уверено и спокойно.
— Деймън, какво ще правим?
Мат се появи тъкмо в този миг. По-скоро се втурна към тях. Появи се след продължително лавиране сред лабиринта от струпаните нагъсто автомобили, като се блъсна в един бял джип със спукана гума и се провикна отдалеч:
— Хей, знаете ли, че този приус…
И замря.
Елена знаеше на каква сцена бе станал свидетел: Деймън я гали с розата, докато тя, все едно че го прегръщаше. Пусна ръката на Деймън, но не можа да се отдръпне от него заради колата зад нея.
— Мат — понечи да заговори тя, но гласът й пресекна. Искаше й се да каже: