Читать «Сенчести души (Книга шеста)» онлайн - страница 100

— Аз съм Лакшми.

— А пък аз съм Елена.

— По-добре да побързаме, Елена — предупреди я Лакшми, — че пазителите ей сега ще довтасат.

Мередит и Бони успяха да изправят замаяната робиня, но тя беше толкова измъчена от болките, че не разбиране какво искат от нея: да й помогнат или да я убият.

Елена си припомни как жената се бе свила под сянката й, затова отпусна длан върху окървавената ръка на страдалката и тихо отрони:

— Сега си в безопасност. Ще се оправиш. Онзи мъж — твоят… твоят господар — е мъртъв. Обещавам ги, че никой вече няма да те нарани. Кълна се.

Жената само я зяпна невярващо, сякаш Елена й обещаваше нещо абсолютно невъзможно. Все едно да не те бият редовно е извън реалността, невъзможно дори да си го представиш.

— Заклевам ти се — повтори Елена, без да се усмихва, но твърдо. Ясно й беше, че тази жена цял живот е носила това непоносимо бреме.

Сега всичко е наред, помисли си тя и чак тогава осъзна, че от известно време изпраща мислите си към Деймън. Зная какво върша и съм готова да поема отговорността за действията си.

Сигурна ли си? — долетя до нея гласът на Деймън. Странно, но й прозвуча по-неуверен от всякога. Защото е съвсем сигурно, че самият аз за нищо на света няма да се нагърбя с грижи за някаква стара чанта, когато ти писне от нея. Дори не съм наясно дали мога да се справя с това, което ме очаква заради убийството на онова копеле с камшика.

Елена се извърна и го изгледа напрегнато. Той беше напълно сериозен. Защо тогава го уби? — запита го тя предизвикателно.

Шегуваш ли се? Деймън я шокира с яростта и отровната злоба, отекнали в мислите му. Той те нарани. Дори трябваше да го умъртвя много по-бавно и мъчително, додаде, без да обърне внимание на единия от носачите, който бе коленичил до него, несъмнено, за да го попита какво трябва да прави сега. Но Деймън не откъсваше очи от лицето й, от кръвта, все още стичаща се от раната й. Il figlio de cafone! — помисли си. Устните му се отдръпнаха назад, оголвайки зъбите, докато гледаше надолу към трупа с такава зловеща гримаса, че носачът побърза да побегне на четири крака.

— Деймън, не му позволявай да си тръгне! Доведи ги тук всичките, веднага… — замоли го Елена. Но всички около нея ахнаха, затова продължи мислено: Не позволявай на носачите да си тръгнат. Ще ни трябва носилка, за да отведем бедната жена до лекаря. Защо са ме зяпнали всички?

Защото си робиня, а току-що си позволи нещо, което никой роб никога не би се осмелил да стори. Ти ми заповядваш на мен, твоя господар. Телепатичният глас на Деймън прозвуча като суров упрек.

Не беше заповед, а само… нали всеки джентълмен би се притекъл на дама, изпаднала в беда? А ние сме четири дами и едната е в по-голяма беда, отколкото можеш да си представиш. Не, изпадналите в беда сме три. Май ще се нуждая от няколко шева, а Бони е на ръба на припадъка. Елена съзнателно засягаше слабите му места. И дори беше наясно, че той го знае. Но въпреки това се разпореди и един от носачите се разбърза, за да отнесе робинята на ръце. Вторият носач получи заповед да отведе настрани неговите момичета.