Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 38

„Не, не мечтая — помисли си той. — Изживявам го всеки ден.“

* * *

Дойде денят на лятното слънцестоене, а след него вълшебната нощ, най-кратката в годината, през която в горите разцъфтяват цветовете на папратите и натъркани със змийски език голи момичета танцуват по мокрите от росата поляни.

Кратка нощ, която прелита за едно мигване на окото.

Безумна нощ, озарена от мълнии.

* * *

На сутринта след слънцестоенето той се събуди сам. В кухнята го чакаше закуска. И не само.

— Добро утро, Мозаик. Прекрасно време, нали? Къде е Лита?

— Имаш свободен ден — отвърна тя, без да го поглежда. — Моята неповторима господарка ще бъде заета. До късно. За времето, което прекарахте… в удоволствия, се събраха много пациентки.

— Пациентки?

— Тя лекува безплодие. И други женски болести. Не знаеше ли? Е, сега вече знаеш. Хубав ден.

— Почакай, не си отивай. Бих искал…

— Не знам какво би искал — прекъсна го тя. — Но това изобщо не е добра идея. По-добре въобще да не разговаряш с мен. Прави се, че изобщо ме няма тук.

— Корал няма да те наранява повече, обещавам ти. Освен това я няма тук и няма да ни види.

— Тя вижда всичко, което пожелае да види, достатъчни са ѝ само няколко заклинания и артефакти. И не се залъгвай, че имаш някакво влияние над нея. За това ще ти е необходимо нещо повече от… — Тя посочи спалнята. — Моля те, не произнасяй пред нея името ми. Дори между другото. Защото тя ще ми го припомни. Дори да е след година, но ще ми го припомни.

— Ако се отнасят така с теб… Не можеш ли просто да си тръгнеш?

— И да отида къде? — Тя изду устни. — В тъкачната фабрика? В шивашката работилница? Или направо в бардака? Нямам си никого. И съм никоя. И ще си остана никоя. Само тя може да промени това. Ще изтърпя всичко… Само не добавяй нищо допълнително, ако можеш. В града — стрелна го за миг с поглед тя — срещнах твоя приятел. Онзи поет, Лютичето. Той пита за теб. Безпокои се.

— Успокои ли го? Обясни ли му, че съм в безопасност? Че нищо не ме заплашва.

— Защо да го лъжа?

— Тоест?

— Ти не си в безопасност. Ти си тук, с нея, а тъгуваш за онази, другата. Дори когато си близък с нея, мислиш само за това. И тя го знае. Но играе тази игра, понеже я забавлява, а ти се преструваш добре, просто адски убедително. Помисли си какво ще се случи, когато се издадеш?

* * *

— И днес ли ще нощуваш при нея?

— Да — потвърди Гералт.

— Вече цяла седмица мина, нали знаеш?

— Четири дни.

Лютичето прокара пръсти по струните на лютнята и изсвири ефектно глисандо. Огледа се. Отпи от чашата, изтри пяната от носа си.

— Знам, че не ми е работа — каза той с непривичен за него рязък и твърд тон. — Знам, че не бива да се меся. Знам, че не обичаш да ти се месят. Но в някои случаи, Гералт, не бива да мълча. Корал, ако искаш да знаеш мнението ми, е една от онези жени, които постоянно и на видно място трябва да носят предупредителна табела. С надпис: „Гледай, но не пипай!“. Подобни на онези в зоопарка или терариума, където държат гърмящите змии.

— Знам.

— Тя си играе с теб, за нея ти си развлечение.