Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 36

Гералт я прегърна. Така, сякаш обятията му бяха целият свят.

* * *

В първата нощ спаха малко. И даже когато Лита се унасяше, на вещера му беше трудно да заспи. Тя го прегръщаше през кръста толкова силно, че той едва успяваше да диша, а кракът ѝ се прехвърляше през бедрото му.

През втората нощ вече не се държеше толкова собственически. Не го притискаше към себе си и не го прегръщаше толкова силно, както преди. Явно вече не се страхуваше, че на сутринта ще избяга.

* * *

— Нещо се замисли. Лицето ти е твърде сурово и мрачно. Каква е причината?

— Обмислям… Хм… Натурализма на нашата връзка.

— Кое по-точно?

— Нали ти казах кое. Натурализма.

— Мисля, че използва думата „връзка“? Това понятие всъщност притежава изумителна изразителност. Струва ми се, че си получил пристъп на посткоитална тъга. Едно напълно естествено състояние всъщност, присъщо на всички висши същества. Дори аз, вещерю, усещам някаква странна сълза в окото… Добре де, добре. Шегувам се.

— Примами ме… Като самец.

— Какво?

— Примами ме. Като насекомо. С фрезийно-кайсиево-магически феромони.

— Сериозно ли говориш?

— Не се сърди. Моля те, Корал.

— Не се сърдя. Напротив. След известни размишления трябва да призная, че си прав. Да, това е натурализъм в най-чист вид. Само че е станало точно обратното. Ти ме омагьоса и съблазни. От пръв поглед. Натуралистично и анималистично изтанцува пред мен мъжкия брачен танц. Подскачаше, потропваше, переше опашка…

— Не е вярно.

— …Переше опашка и потрепваше с крила, като тетрев. Чуруликаше и кудкудякаше…

— Не съм кудкудякал.

— Кудкудякаше.

— Не!

— Да. Прегърни ме.

— Корал!

— Какво?

— Лита Нейд… Това не е истинското ти име, нали?

— Истинското е много тромаво за произнасяне.

— Така ли?

— Опитай се да произнесеш бързо: Астрид Литнейд Асгеиррфиннбьорнсдотир.

— Разбрах.

— Съмнявам се.

* * *

— Корал.

— А?

— А Мозаик? Откъде се появи това прозвище?

— Знаеш ли какво не обичам, вещерю? Въпросите за други жени. И особено когато онзи, който ги задава, лежи до мен в леглото. И ме разпитва, вместо да се съсредоточи върху онова, върху което всъщност лежи ръката му. Не си се осмелявал да правиш нещо подобно, докато си бил в леглото с Йенефер.

— А аз не обичам да се споменават определени имена. Особено когато…

— Да спра ли?

— Не съм казвал такова нещо.

Корал го целуна по рамото.

— Когато тя попадна в училището, името ѝ беше Аик, фамилията не помня. Не само че името ѝ беше странно, ами страдаше и от загуба на пигментацията на кожата. Бузите ѝ бяха обсипани със светли петна, които всъщност приличаха на мозайка. Излекуваха я, разбира се, още след първия семестър, една магьосница не може да има петна. Но обидното прозвище остана. И бързо престана да бъде обидно. Тя си го хареса. Но стига за нея. Да поговорим за мен. Хайде.

— Какво хайде?

— Говори за мен. Каква съм аз? Красива, нали? Хайде, кажи ми!

— Красива. Рижа. И луничава.

— Не съм луничава. Махнах луничките с магия.

— Не всичките. За някои си забравила. Забелязах ги.

— Къде ги… Ах… Ами да. Наистина. Луничава съм. И каква още?