Читать «Сезонът на бурите» онлайн - страница 184
Анджей Сапковский
Мозаик, макар това да изглеждаше невъзможно, пребледня още повече. Ръцете ѝ трепереха.
— Оставил е цветя — рече тихо Йенефер. — Букет цветя, нали?
Мозаик вдигна глава. Но не каза нищо.
— Цветя и писмо — повтори Йенефер.
Мозаик мълчеше. Но цветът бавно се завръщаше на лицето ѝ.
— Писмо — каза Лита Нейд, като гледаше изпитателно момичето. — Нищо не ми каза за писмо. Не си ми споменавала за него.
Мозаик сви устни.
— Ето защо, значи — с привидно спокойствие завърши Лита. — Ето защо се върна, въпреки че можеше да очакваш много по-сурово наказание, отколкото получи накрая. Той те е накарал да се върнеш. Ако не е бил той, е нямало да го направиш.
Мозаик не отговори. Йенефер също мълчеше и навиваше черен кичур коса на пръста си. Внезапно вдигна глава и погледна момичето в очите. И се усмихна.
— Накарал те е да се върнеш при мен — каза Лита Нейд. — Казал ти е да се върнеш, макар да е можел да си представи какво би могло да последва от моя страна. Признавам, че това не съм го очаквала от него.
Фонтанът бълбукаше, миришеше на мокри камъни. Ухаеше на цветя, ухаеше на бръшлян.
— Това ме изненада — повтори Лита. — Не го очаквах от него.
— Защото не си го познавала, Корал — спокойно отвърна Йенефер. — Изобщо не си го познавала.
Глава двайсета
Siegfried Sassoon
Конярчето беше получило половин крона още вечерта, така че конете чакаха оседлани. Лютичето се прозина и се почеса по тила.
— О, богове, Гералт… Наистина ли трябва да тръгнем толкова рано? Та още е тъмно…
— Не е тъмно. Точно както трябва е. Слънцето ще изгрее след около час.
— Цял час. — Лютичето се настани в седлото на скопеца. — По-добре да бях поспал през този час…
Гералт скочи в седлото, замисли се, даде на конярчето още половин крона.
— Сега е август — каза той. — От изгрев до залез има около четиринайсет часа. Иска ми се да отидем колкото се може по-далеч за тези часове.
Лютичето се прозина. И сякаш едва сега забеляза неоседланата петниста кобила в яслата зад преградата. Кобилата махна с глава, сякаш искаше да напомни за себе си.
— Чакай — реагира поетът. — А тя? За Мозаик?
— Тя няма да тръгне с нас. Разделяме се.
— Как така? Не разбирам… Можеш ли любезно да ми обясниш…
— Не мога. Не сега. По пътя, Лютиче.
— Сигурен ли си, че знаеш какво правиш? Напълно?
— Не. Не напълно. Нито дума повече, не ми се говори сега за това. Да тръгваме.
Лютичето въздъхна. Подкара скопеца. Огледа се и отново въздъхна. Той беше поет.
Затова имаше право да въздъхва, когато си поиска.
Странноприемницата „Тайна и шепот“ изглеждаше доста красиво на фона на зората, в мъгливото предутринно сияние. Приличаше на заобиколен от слез и оплетен от поветица и бръшлян замък на феи, горски храм на тайната любов. Поетът се замисли.
