Читать «Свечеряване» онлайн - страница 227

Сега лежеше просната по гръб, със завързани ръце и крака, толкова безпомощна, с разкъсани на ивици дрехи. Искаше първа нея да убият, за да не трябва да гледа страданията на Мередит.

И тъкмо когато се беше приготвила да изкрещи за последен път, видя Елена скрита високо над нея сред клоните на белия бор.

— Криле на вятъра — прошепна Елена, когато земята много бързо се устреми срещу нея.

Крилете незабавно се разгънаха някъде отвътре в Елена. Разпростряха се на около дванайсет метра, изтъкани от златен воал, с цветове от тъмносиньо откъм гърба й до много бледо лимоненожълто по краищата. Изглеждаха почти неподвижни, едва се надигаха и спускаха, но й помогнаха да се закрепи, като при всяко подухване на вятъра я издигаха нагоре, след което я отвеждаха точно където тя желаеше.

Но не полетя към Бони, както всички очакваха. Като огледа всичко от високо, тя много ясно прецени, че може би ще успее да освободи Бони, но нямаше представа дали ще успее отново да се издигне във въздуха.

Вместо това, в последния момент Елена рязко изви към терасата на покрива, улови градинарските ножици от вдигнатата ръка на Мередит, след което сграбчи с цяла шепа дългата, в черно и червено, копринена коса на Мисао. А след това…

Точно в този миг Елена наистина изпита необходимост от вяра. Досега само се плъзгаше надолу като планер, без всъщност да лети. Ала сега й бе потребна подемна сила, крилете й трябваше да започнат да действат… и отново, макар да нямаше никакво време за губене, тя си спомни за Стефан и за чувството…

… когато за пръв път го целуна. Другите момичета може и да предпочитаха по-заобиколните начини, като оставяха момчето да води играта, ала не и Елена. Освен това отначало Стефан се опасяваше, че всичките им целувки може да се окажат само опити за съблазняване на жертвата…

… но когато го целуна за пръв път, веднага стана ясно, че той не е хищник, нито тя — жертва…

А сега се нуждаеше отчаяно да полети…

Зная, мога…

Обаче Мисао се оказа по-тежка, отколкото изглеждаше. Големите златни криле потрепнаха и замряха. Шиничи накара едно от подчиняващите му се пълзящи растения да се извиси към нея, за да я докопа. През това време Деймън подкрепяше Мередит да не падне.

Прекалено късно Елена разбра, че няма да успее.

Беше сама и не можеше да се пребори с тях по този начин. Прекалено много противници се бяха изпречили срещу нея.

Беше сама, съвсем сама. Заради пронизващата болка в гърба едва се сдържаше да не изкрещи. По някакъв начин Мисао стана още по-тежка и след още една минута толкова натежа, че Елена трябваше да размаха криле, за да я удържи.

Съвсем сама се бореше и като всички простосмъртни щеше да умре…

Но тогава, през агонията, от която студена пот обля цялото й тяло, тя чу гласа на Стефан:

— Елена! Пусни я! Падни и аз ще те уловя!

Колко странно, каза си Елена, като на сън. Любовта му и паниката му за нейната участ някак си изкривяваха гласа му — караха го да звучи различно. Почти като…

— Елена! Аз съм с теб!

… като Деймън.

Сепната, изтръгната от съня си, Елена погледна надолу. Видя там Деймън, застанал пред Мередит, с прострени настрани ръце, за да я предпази.