Читать «Свечеряване» онлайн - страница 225

Вяра.

37

Докато падаше, всичко премина през съзнанието й.

Първият път, когато видя Стефан… тогава беше съвсем различна личност. Леденостудена отвън, вманиачена отвътре — или обратното? Все още вцепенена от гибелта на родителите си, макар това да се бе случило толкова отдавна. Уморена от всичко на този свят и от всичко, свързано с момчетата… Принцеса в ледена кула… жадна единствено за завоевания, за власт… докато не го видя.

Вяра.

После дойде светът на вампирите… и Деймън. И цялата онази порочна необузданост, която откри в себе си, цялата страст. Стефан бе нейната опора, но Деймън беше горещият дъх под крилете й. Но колкото и далече да стигаше, Деймън сякаш я мамеше да продължи още малко по-нататък. Знаеше също, че един ден ще стигне далече, твърде далече… за тях двамата. Но засега от нея се искаше само да извърши нещо съвсем просто. Вяра.

И Мередит, и Бони, и Мат. Беше непостоянна в отношението си към тях, о, това не можеше да се оспори. Отначало не можеше да си обясни с какво бе заслужила да има такива приятели, след като дори не се беше постарала да се държи с тях така, както заслужаваха. При все това всички те бяха очаровани от нея. А сега ги оценяваше — знаеше, че ако се стигне дотам, ще умре заради тях.

Долу, погледът на Бони следеше полета й. Публиката от терасата на покрива на пансиона също я гледаше, но Елена се взираше само в лицето на Бони, която я изпиваше с изумения си поглед, ужасена, не вярваща на очите си, готова да закрещи. Но в същото време разбираше, че нищо няма да спаси Елена от убийствения й полет с главата надолу, право към смъртта.

Повярвай ми, Бони. Ще те спася.

Ще си припомня как се лети.

38

Бони знаеше, че ще умре.

Имаше ясно предчувствие за това непосредствено преди тези неща — дърветата, придвижващи се като хора, с отвратителните си лица и дебели възлести ръце — да обкръжат малобройната група от хора в Олд Уд. Чу воя на някакво странно черно куче, обърна се и видя как то за миг се показа в светлината на фенерчето й, преди отново да потъне в гората. За подобно зловещо куче отдавна се споменаваше в историята на фамилията на Бони: когато започне да вие, скоро ще умре някой от членовете на семейството. Предполагаше, че е дошъл нейният ред.

Обаче не каза нищо, дори и когато доктор Алпърт рече: „Какво, за Бога, беше това?“. Бони се опитваше да бъде храбра. Мат и Мередит бяха такива. Беше нещо вродено в тях — способността да запазват хладнокръвие и да проявяват здрав разум, когато всички наоколо примираха от страх, побягваха, хукваха да се крият, където им видят очите. Мат и Мередит бяха способни да водят групата без ничия помощ. Разбира се, и доктор Алпърт беше смела жена, а пък госпожа Флауърс изглежда бе преценила, че тийнейджърите се нуждаят от грижите й и от специалните й умения.

Бони искаше отчаяно да докаже на приятелите си колко смела може да бъде. Стараеше се да държи главата си изправена и да се вслушва напрегнато в шумовете от храстите, като едновременно с това внимаваше, за да засече с психичните си способности признаците за близостта на Елена. Ушите й можеха да доловят много звуци от реалния свят наоколо, като тихо пращене и дори шепот, какъвто не би трябвало да се чува от храстите. Но от Елена не се чу нито звук, дори и когато Бони мислено извика многократно името й: Елена, Елена, Елена!