Читать «Свечеряване» онлайн - страница 224

Сякаш долови слабо послание, изпратено по телепатия от Деймън, в което се казваше: Това ще бъде най-добрата нощ в живота ми.

Винаги можеш просто да скочиш, отново долетя хипнотичен шепот, неясен като мъгла, но с унищожителен смисъл. Край на смъртоносния път, по който си поела. Край на страданията ти. Край на цялата тази болка… и то просто така.

— А сега е мой ред — заговори Каролайн, като се втурна покрай близнаците, за да се изправи лице в лице срещу Мередит. — Предполагаше се, че аз имам правото първа да избирам. Така че сега е мой ред.

Мисао се засмя истерично, но Мередит пристъпи напред, още в транс.

— О, имаш право да постъпиш както желаеш — каза Деймън. Ала не помръдна, все още загледан с любопитство в нея, докато Каролайн заговори на Мередит:

— Ти винаги си имала език на усойница. Защо не се опиташ да срежеш езика си на две като змийски, за да ни зарадваш… точно сега, точно тук? Преди да бъдеш накълцана на парченца.

Мередит само протегна ръка, без да отрони дума, бездушна като робот.

Все още приковала очи към Деймън, Елена едва си поемаше дъх. Гърдите й заплашваха да се раздерат от спазми, когато смукалата по израстъците на растенията се увиха около нея и пресякоха дишането й. Но дори усещанията на собственото й тяло не можеха да я спрат.

Коя да избера?, запита се тя. Бони и Мередит — обичам и двете.

Нищо друго не мога да направя, осъзна тя, все още вцепенена, докато ръцете и устните й ставаха все по-безчувствени. Не съм сигурна дори дали Деймън може да ги спаси и двете, даже и ако аз се съглася… да му се покоря. А онези, останалите… Шиничи, Мисао и Каролайн… те жадуваха само да видят как се пролива кръв. И Шиничи контролираше не само дърветата, а всичко в Олд Уд, включително и тези ужасяващи дървета хора. Може би този път Деймън се е надценил, като се е нагърбил с повече от това, с което може да се справи. Той иска мен… ала стигна твърде далече в усилията си да ме докопа. И сега аз не виждам откъде ще дойде спасението.

И тогава го видя. Внезапно всичко си дойде на мястото и то брилянтно ясно.

Знаеше го.

Елена се взря надолу към Бони, която вече бе на косъм от припадъка. Бони също я гледаше. Но нито очакване, нито надежда бяха изписани по малкото й лице с триъгълна, сърцевидна форма. Бони вече се бе примирила със съдбата си: агония и смърт.

Не, каза си Елена, без да знае дали Бони я чува.

Вяра, предаде мислено тя посланието си на Бони.

Но не сляпа вяра, никога да не бъде сляпа. А вярвай само в това, което умът ти подсказва, че е истина. И в това, което сърцето ти нашепва, че е верният път. Никога няма да те изоставя… нито теб, нито Мередит.

Аз вярвам, повтори си мислено Елена и душата й се изпълни със сила, за да стане вярата й непоклатима като скала. Обля я внезапен прилив на твърда самоувереност и тя разбра, че е настъпил моментът да се действа. Една дума, една-единствена кънтеше в съзнанието й, докато се надигаше и отпускаше ръце от ствола на дървото. И тази дума още отекваше в мозъка й, когато се понесе като гълъбица с главата надолу от клона на дървото, разположен високо там, на осемнайсет метра над земята.