Читать «Свечеряване» онлайн - страница 212

В далечината се дочу лай на хрътки — много отдалече, но се приближаваше.

— Те търсят теб — заговори Стефан забързано, внезапно обзет от страх. — Трябва да тръгваш!

Тя само го изгледа втренчено.

— Обичам те, Стефан.

— И аз те обичам, Елена. Завинаги.

— Аз… о, извинявай. — Не можеше да си тръгне, в това бе цялата работа. Също като Каролайн, която говореше и говореше и не си тръгваше от апартамента на Стефан, и тя можеше да остане тук и да говори за това, но не можеше да го направи.

— Елена! Трябва да си вървиш. Не искам да видиш какво те…

— Ще ги убия!

— Ти не си убиец. Не си воин, Елена — и не бива да виждаш това. Моля те? Спомняш ли си как веднъж ме попита дали искам да видя колко пъти ще ме накараш да кажа „моля те“? Е, всяка от тогавашните мои молби сега я повтарям хилядократно. Моля те! Заради мен! Ще си тръгнеш ли?

— Още една целувка… — Сърцето й се разтуптя в гърдите й като птичка, бясно размахваща криле, за да изскочи от клетката си.

— Моля те!

Заслепена от сълзи, Елена се обърна и се улови за вратата на килията.

— Където и да е, извън мястото на церемонията и където никой няма да ме види! — простена тя, отмести вратата и излезе в коридора.

Поне бе видяла Стефан, но колко дълго ще й стигне споменът, за да не се пръсне сърцето й от мъка…

— О, господи, падам…

… вече нищо не разбираше.

Елена осъзна, че се намира някъде навън пред пансиона — на височина поне двайсет и четири метра — и се носеше устремно надолу. Първото, което й хрумна в тази паника, бе, че сега ще умре, след което инстинктът я подтикна да разпери ръце и крака, с които се отблъсна и така успя поне донякъде да омекоти приземяването в короната на едно дърво.

Загубих крилете си завинаги, нали?, помисли си тя, като се концентрира върху мястото между плешките. Знаеше къде точно трябва да бъдат — но нищо не се случи.

После внимателно, сантиметър по сантиметър, започна да се приближава към ствола, като се спря само за да се премести на един по-висок клон, по който видя да пълзи една гъсеница. После се опита да открие някакво място, където да може да седне чрез предпазливо промъкване и изтласкване назад. Клонът обаче се оказа прекалено нависоко за нейния вкус.

Но оттук поне можеше да надзърне надолу. Ясно се виждаше терасата на покрива. И колкото по-дълго се взираше, толкова по-отчетливо забелязваше дребните подробности. Вампирското зрение помага много, помисли си. Това бе доказателство, че се Променяше. Или — да, небето изглеждаше някак си по-светло.

Но се озадачи, като видя колко тъмен и пустеещ изглеждаше пансионът. Това я притесни най-вече защото бащата на Каролайн бе споменал за някаква „среща“ и тя беше узнала по телепатия от Деймън, че Шиничи крои планове за празника на лятното слънцестоене. Възможно ли бе това да не е истинският пансион, а само поредната уловка?

— Успяхме! — извика Бони, когато приближиха къщата. Знаеше, че гласът й звучи пискливо, дори прекалено пискливо, но някак си видът на пансиона, ярко осветен като коледна елха със звезда на върха, й подейства успокоително, макар да знаеше, че нещо не е наред. Идеше й да се разплаче от облекчение.