Читать «Свечеряване» онлайн - страница 205

— Ти беше много груб, Деймън. Те са ти заповядали да бъдеш груб, дори и да счупиш играчките си.

— Търсех този, който те подтикна да скочиш от колата — не можех да си спомня нищо за станалото преди това. И се заклех да му избода очите, езика да му изскубна, преди да издъхне в агония. Ти не можеше да вървиш. Трябваше да се подпираш на патерица, за да си проправяш път из гората. И тъкмо когато пристигна помощта, Шиничи ти заложи капан. О, да, познавам го аз. Ти се луташе в неговата омагьосана сфера… и още щеше да бродиш там, ако аз не я бях разрушил.

— Не — рече Елена тихо. — Бях мъртва преди много време. Ти ме намери точно когато се задушавах, не помниш ли?

— Да. — За миг на лицето му се изписа необуздана радост. Но после се сепна и се върна ужасеното му изражение. — Бях мъчител, преследвач, аз бях този, от когото ти така се ужаси. Принудих те да вършиш неща заедно с онзи… онзи…

— Мат.

— О, Господи — промълви той отчаяно. Пролича си, че това бе призив към Бога, а не само възклицание, защото погледна нагоре, с вдигнати към небето ръце. — Въобразявах си, че за теб съм герой. Но вместо това постигнах само едно — да се отвратиш от мен. А сега? Редно е вече да съм се проснал мъртъв в нозете ти. — Изгледа я с блясък на подивяло животно в широко отворените си черни очи. В тях вече не се долавяха никакви следи от хумор или сарказъм или сдържаност. Изглеждаше много млад, напълно необуздан и отчаян докрай. Ако бе черен леопард, сега щеше да кръстосва трескаво клетката си и да се опитва да хапе решетките.

После сведе ниско глава, за да целуне босия й крак.

Елена се изуми.

— Твой съм, и то дотолкова, че вече можеш да правиш с мен всичко, което пожелаеш — отрони той със същия задавен тон. — Можеш още сега да ми заповядаш да умра. След цялата ми искрена изповед се оказва, че съм чудовище.

И заплака. Вероятно никое друго съчетание от обстоятелства не би могло да изтръгне сълзи от очите на Деймън Салваторе. Но сега сам си беше виновен. Никога не бе престъпвал думата си, а сега се беше заклел да унищожи чудовището, причинило всичко това на Елена. Факт бе, че е бил обсебен — отначало малко, но после все повече и повече, докато накрая цялото му съзнание не се бе превърнало просто в една от играчките на Шиничи, за да бъде захвърлен и смазан просто така, за убиване на времето… ако не можеше да продължава да извършва престъпления.

— Ти знаеш, че… аз съм прокълнат — каза й той, но с тон, подсказващ, че все пак би могла да съществува прошка за греховете му.

— Не, не зная — отрече тя. — Защото не вярвам в това. Опитай се да си припомниш, Деймън, колко пъти си се борил срещу тях. Сигурна съм, че са искали от теб да убиеш Каролайн още през първата нощ, за която ми каза, че си доловил нещо странно в огледалото й. Каза още, че едва си се сдържал да не го направиш. Сигурна съм още, че те искат да убиеш и мен. Ще го направиш ли?

Вместо отговор той отново сведе глава към краката й, но тя го сграбчи за раменете. Не понасяше да го гледа как се гърчи от болка.