Читать «Свечеряване» онлайн - страница 204

Но сега… имаше още нещо, което той трябваше да си спомни. Ако Елена беше права.

Само ако беше права.

— Къде е това място? Наранена ли си, малката?

В объркването си той не можа да я познае. Деймън вече бе коленичил, а сега и тя застана на колене до него.

Изгледа я изпитателно.

— Ще се молим или ще правим любов? Или си изпратена от Гонзалгос да ме следиш?

— Деймън — рече тя — това съм аз, Елена. Сега е двадесет и първи век и ти си вампир. — После го прегърна нежно, опря бузата си до неговата и му прошепна: — Крилете на спомените.

И две полупрозрачни криле, фини като криле на пеперуда, с преплитане на три цвята: виолетов, лазурно–син и много тъмносин, изникнаха от гръбнака й точно над кръста й. Крилете бяха украсени с дребни сапфири и прозиращи аметисти, вплетени в сложни плетеници. Тя напрегна мускули, които никога не бе използвала, за да ги повдигне с лекота и наведе напред, докато крилете се сведоха над нея и Деймън, сякаш се бяха укрили в полутъмна пещера, украсена със скъпоценни камъни.

Тя видя как лицето на Деймън се промени… сега беше с много по-изящни черти, което й подсказа, че той не помни нищо от стореното от него зло. Но новите спомени, свързани с нея, вече се запечатваха в паметта му. Сведе очи към своя пръстен от лапис лазули и Елена видя сълзи в очите му. После погледът му бавно се насочи към нея.

— Елена?

— Да.

— Някой ме обсеби и изтри от паметта ми всичко за времето, през което бях обсебен — прошепна той.

— Да.

— И някой те нарани.

— Да.

— Сто пъти се заклех да го убия или да го направя твой роб. Той те удари. Той взе насила кръвта ти. И измисляше най-различни нелепи истории, само и само да те нарани.

— Деймън, да, това е истина. Но, моля те…

— Втурнах се по следите му. Ако го бях срещнал, щях да му дам да се разбере. Щях да изтръгна туптящото му сърце. Или щях да му предам най-болезнените уроци, за които съм слушал разни легенди… а съм се наслушал на много легенди… и накрая щях да го заставя, с уста пълна с кръвта му, да се наведе и да целуне подметките ти, като твой роб за цял живот.

Това не бе добро за него. Виждаше го. Очите му се подбелиха като на подивяло от ужас жребче.

— Деймън, умолявам те…

— И този, който те нарани, бях… аз.

— Не, ти тогава не беше на себе си. Нали сам го каза. Ти беше обсебен.

— Ти толкова се изплаши от мен, че се съблече заради мен.

Елена си припомни за истинската си риза „Пендълтън“.

— Защото не исках да се сбиеш с Мат.

— Ти ми позволи да пия от кръвта ти и то когато самата ти нямаше желание за това.

Този път тя нямаше какво да му отговори, освен да промълви:

— Да.

— Аз… мили боже… използвах силите си, за да ти причиня най-ужасната мъка!

— Ако говориш за нападението, което ми причини такива ужасни рани и страдания, то отговорът ми е да. Но ти се държа с Мат още по-зле.

Но явно Мат не интересуваше Деймън.

— И после те отвлякох.

— Опита се.

— А ти скочи от колата в движение. Предпочете да рискуваш живота си, вместо да останеш с мен.