Читать «Свечеряване» онлайн - страница 10

— Просто бях гладен — отвърна учтиво Деймън, все още загледан в пансиона. — И, между другото, къде останаха елементарните ти цивилизовани обноски? Изминавам целия път дотук и получавам ли поне едно: „Здравей, Деймън“ или „Радвам се да те видя, Деймън“? Не, вместо това чувам: „Какво си правил напоследък, Деймън?“ — Имитира с подигравателна интонация гласа на брат си. — Питам се какво ли би си помислил за това сеньор Марино, малки братко?

— От няколкостотин години Синьор Марино е прах, какъвто и ние би трябвало да бъдем — процеди Стефан през зъби. Чудеше се как всеки път Деймън успяваше да го вбеси, както днес например със споменаването на стария им учител по етикет и танци. — Което няма нищо общо с този разговор, братко. Попитах те какво си правил и ти знаеш какво имах предвид. Сигурно си пил от кръвта на половината от момичетата в града.

— Момичета и жени — уточни Деймън, като вдигна пръст шеговито. — В крайна сметка трябва да сме политически коректни. И може би не е зле да обърнеш по-голямо внимание на диетата си. Ако пиеш повече, може би ще понапълнееш малко. Кой знае?

— Ако пия повече…? — Имаше много начини да довърши изречението, но нито един не беше добър. — Колко жалко — каза Стефан на по-ниския, слаб и стегнат Деймън, — че ти никога няма да станеш и с милиметър по-висок, колкото и дълго да живееш. А сега защо не ми кажеш какво правиш тук, след като, доколкото те познавам, навярно си оставил след себе си в града много бъркотии, които да оправям.

— Тук съм, защото искам да ми върнеш коженото яке — заяви безцеремонно Деймън.

— Защо просто не откраднеш дру…? — Стефан млъкна, защото изведнъж полетя назад, а сетне се намери притиснат до олющената дървена стена на къщата. Лицето на Деймън почти допираше неговото.

— Аз не крада разни неща, момче. Аз си плащам за тях — с моя собствена разменна монета. Сънища, фантазии и удоволствия, които са отвъд този свят. — Деймън изрече последните думи с натъртване, тъй като знаеше, че така най-много ще вбеси Стефан.

Стефан наистина беше бесен — и изправен пред дилема. Знаеше, че Деймън е любопитен за Елена. Това бе достатъчно лошо. Но в момента виждаше странен блясък в очите на брат си. Сякаш в зениците му за миг се отрази някакъв пламък. И каквото и да бе правил днес Деймън, то не беше нормално. Стефан не разбираше какво става, но знаеше как точно Деймън ще го завърши.

— Но истинският вампир не бива да плаща — продължи Деймън с най-подигравателния си тон. — В крайна сметка ние сме толкова порочни и зли, че отдавна би трябвало да сме се превърнали в пепел. Не е ли така, малки братко? — Вдигна ръка, върху чийто пръст носеше пръстена с лапис лазули, който го пазеше да не се превърне в пепел под ярката светлина на следобедното слънце. И тогава, когато Стефан се раздвижи, тази ръка на Деймън притисна китката на Стефан към стената.

Стефан се престори, че се накланя наляво, а след това се хвърли надясно, за да се изскубне от хватката на брат си. Но Деймън беше бърз като змия — не, по-бърз. Много по-бърз от обикновено. Много бърз и силен, изпълнен с цялата енергия на живота, която бе поел в себе си.