Читать «Свечеряване» онлайн - страница 12

— А сега — рече студено Деймън — ще се качиш горе и ще ми донесеш якето.

Стефан се изправи бавно. Знаеше колко много Деймън се наслаждава на унижението му, на гледката на до преди малко чистите и спретнати дрехи на Стефан, които сега бяха смачкани, с полепнали по тях стръкчета трева и кал от изпотъпканата цветна леха на госпожа Флауърс. Стефан се опита да ги изтръска с едната ръка, а другата остана притисната към врата му.

— Много си тих — отбеляза брат му, застанал до ферарито си, прокарвайки език по устните и венците си, присвил очи от удоволствие. — Няма ли да ми се нахвърлиш с обвинения? Нито дума ли няма да кажеш? Мисля, че по-често трябва да ти давам такъв урок.

Стефан с усилие накара краката си да се раздвижат. Е, поне всичко приключи според очакванията му, помисли си, докато се обръщаше към пансиона. После спря.

Елена се бе надвесила от отворения прозорец на стаята му и държеше якето на Деймън. Лицето й бе сериозно. Очевидно бе видяла всичко.

За Стефан това беше шок, но Деймън явно беше още по-потресен.

Елена завъртя якето и го хвърли така, че то падна точно в краката на Деймън и се уви около тях.

За изумление на Стефан, Деймън пребледня. Вдигна якето с два пръста, сякаш не му се искаше да го докосва. През цялото време очите му не се откъсваха от Елена. Влезе в колата си.

— Сбогом, Деймън. Не мога да кажа, че беше удоволствие…

Без да каже нито дума, сякаш беше непослушно дете, което току-що са напляскали, Деймън завъртя стартера на колата.

— Просто ме остави на мира — изрече с безизразен нисък глас.

След това потегли след облак от прах и чакъл.

Стефан затвори вратата зад гърба си и се вгледа в неспокойните очи на Елена. Те излъчваха светлина, която едва не го накара да се спре на прага.

Той те нарани.

— Той наранява всички. Това е в природата му и не зависи от него. Ала днес имаше нещо странно в него. Не зная какво. Но точно сега не ме е грижа. Но я се чуй, та ти казваш цели изречения!

Той е… Елена спря и за пръв път, откакто отвори очи на горската поляна, където възкръсна, челото й бе смръщено. Не можеше да обрисува картина. Не намираше и подходящите думи. Нещо в него. Нещо избуява в него. Като… студен огън, тъмна светлина, каза накрая тя. Огън, който те изгаря отвътре навън.

Стефан се опита да го сравни с нещо, за което да е чувал, но нищо не му идваше наум. Все още се чувстваше унизен, че Елена бе видяла какво се бе случило между него и Деймън.

— Зная, че вътре в него е моята кръв. Заедно с тази на половината момичета в града.

Елена затвори очи и поклати бавно глава. После, сякаш решила повече да не се занимава с това, потупа мястото до себе си.

Ела, заповяда му с уверен глас и го погледна подканващо. Златните точици в очите й блестяха с особена светлина. Позволи ми… да потуша… болката.

Тъй като Стефан не се подчини веднага, тя протегна ръце. Той знаеше, че не бива да отива, но беше наранен — най-вече гордостта му.