Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 1674

— Ах! Невероятно!

— Но истина. Беше издадена присъда: смърт чрез обесване. Но преди да я приведат в изпълнение, вещицата избяга от затвора. По неизвестен начин, вероятно чрез използването на магия. Арестуваха часовите, те се кълняха, че не знаят какво е станало с тях, че вещицата ги е омагьосала. Това е напълно възможно, защото тя е красива…

— Дяволска красота — изсумтя Мадокс. — На която може да е подвластен само грешник. Часовите, в чиято смяна вещицата избяга, ще си изкупят греховете. Ще ги изкупят, и то строго. Ще се погрижа за това.

— Не се и съмнявам — кимна Джемайма Тиндал и стана. — Моля за извинение. Задължения.

Пасторът направи знак на конетабъла, Коруин кимна.

— А, вървете, вървете — каза Дороти Сътън. — А ние тук ще си поговорим с пастора още малко. Едно нещо ми е много интересно: говори се, че самият губернатор на Колонията, сър Уилям Фипс…

Хенри Коруин не чу докрай изречението, а се забърза подир излязлата Джемайма Тиндал.

* * *

Край строящия се хамбар стоеше дълга маса, около която се суетяха три жени и подреждаха чинии и блюда. Коруин забеляза, че от реката се връщат мъжете, приключили с измиването си. Петнайсет души. Дърводелците от строежа, дървосекачите от сечището.

Коруин бързо се обърна. Беше се загледал и съвсем беше забравил за жената, която трябваше да следи. Но Джемайма Тиндал не беше изчезнала, а вървеше бавно, като постоянно се спираше и се оглеждаше, сякаш проверявайки дали я следва конетабълът. „Добре — помисли си той ядосано, — ако искаш да си поиграем, ще си поиграем“.

Тръгна подир нея, но след като направи няколко крачки, се спря и заслони очите си с длан, преструвайки се, че гледа покривите на къщите и кръжащите над тях ястреби. Жената свърна зад ъгъла на къщата, конетабълът ускори крачка, почти побягна. Зад къщата имаше голяма плевня, но той успя да забележи как вратата се поклаща на пантите си. След кратък размисъл влезе.

Джемайма Тиндал беше там — стоеше в гъста от прах ивица светлина, падаща косо през дупка в тавана.

— Ти сам призна — прекъсна тя неловкото мълчание. — Съвсем скоро призна, че не съм глупава. Оцених комплимента, давайки си сметка, че ти е коствал много. Така че защо си помисли, че ако ме последваш, ще те отведа някъде?

— Изобщо не съм разчитал на това — хрипливо отвърна той.

— А на какво разчиташе?

— Има и други начини да се стигне до истината.

— Вярно, има — съгласи се тя. — Но използването на повечето от тях, особено най-ефективните, е забранено от закона. Ти самият неотдавна си позволи да ме поучаваш на тази тема. Макар че тази забрана не ти е пречила особено много в Уотъртаун. Нали?

— Много знаеш — промърмори конетабълът. — Наистина много. Хвалиш се с тези знания, опитваш се да ме объркаш, правейки се на прорицателка, ясновидка или магьосница. Да знаеш, че няма смисъл от това.

Джемайма се усмихна. Усмивката й не беше весела. Слабото й восъчно лице заприлича на череп.