Читать «Сборник "Вещерът" - цялата поредица» онлайн - страница 1670
Анджей Сапковски
Исмаил Сасамон-Покумтук видя върху пъна томахавка. И нож — прекрасен, дълъг, остър стоманен нож, с каквито някога търгуваха холандците край Олбани.
— Добрият дженгиз — каза жената — е мъртвият дженгиз.
Исмаил Сасамон, продължавайки да танцува, разкопча и захвърли кафтана си. „Шенектади — помисли си трескаво той — не е никакво Олбани. Не Уорчестър, а Куисингамон, не Белмонт, Лин и Арлингтън, а Пекуосет, Саугус и Менотоми. И Шавмут, а не Бостън. Стига с този Бостън!“.
Той разкъса ризата си и я хвърли на земята. Стига
Исмаил Сасамон се възраждаше и пречистваше, освобождаваше се от имена и названия.
* * *
Адам Стаутън заслони очите си с длан — слънцето го бе заслепило за миг. Но този миг беше достатъчен. Анабел Прентис, чернокосата красавица, която той следеше, изчезна. Просто изчезна.
Той постоя малко на място и се огледа. Мълчаливите дърводелци-чужденци бяха изчезнали от строежа. Сега при скелето на бъдещия хамбар беше поставена дълга маса, около която се суетяха три жени. Той вече беше виждал две от тях — много млади, чернокоса и светлокоса. Това бяха девойките, които толкова внимателно разглеждаха Джейсън Ривет по време на одевешната му разходка със Стаутън. На верандата на близката къща, заобиколена от връзките билки, седеше още една от жените, които дърводелецът вече беше виждал — пълничката с лулата.
Той се обърна. За миг се зачуди дали да не се върне в къщата. Не за да продължи обяда си или да послуша пастора, а за да подремне, облегнал гръб на белосаната стена. Но не се върна. От главата му не излизаше гледката на тънката като на оса талия на Анабел Прентис. И стройният задник, чиито очертания не можеха да се скрият от полата. Дърводелецът пристъпи от крак на крак и намести панталоните си на чатала.
На вратата на хамбара се мярна нещо бяло. Адам Стаутън не забеляза какво точно. Но предполагаше. Някакво непреодолимо желание го накара да влезе. Подозренията му се оказаха правилни. Това стана ясно веднага, щом очите му свикнаха с полумрака.
— Знаех си — каза Анабел Прентис. — Знаех си, че ще дойдеш за мен.
Дърводелецът преглътна, усещайки как се изчервява. Жената се разсмя — леко, свободно, звънко. Стоеше облегната на един от стълбовете, съблазнително наведена.
— Е — тя промени позата си на още по-съблазнителна, — няма от какво да се срамуваш. Това е нещо нормално. Ние обикновено се стремим към това, което желаем, вървим след това, към което изпитваме непреодолимо влечение. А ти нали изпитваш към мен непреодолимо влечение? Признай си!
Дърводелецът не си призна. Анабел Прентис се разсмя отново.
— Изпитваш, изпитваш — увери го тя. — Видях как ме гледаш. Събличаше ме с поглед. Като пред съд, в който съдят за магьосничество. Какво, господин страж на закона от Уотъртаун? Та това е стандартна процедура, така постъпиха в Сейлъм и Андовър, в Медфорт и Лин, така направиха и в Чарлстън, същото се прави и в съдилищата на всички други градове и окръзи на Колонията в Масачузетския залив. Не греша, нали? Съдиите събличат момичетата голи, усърдно търсейки върху телата им знак, петно, значение на дявола. О, не се съмнявам, че тогава неугасим свещен устрем и страст поглъщат господа съдиите. Те оглеждат грижливо, внимават да не пропуснат някое кътче, а когато се налага, си помагат с наслюнчени пръсти. И колко огромна е радостта им, когато намерят нещо, защото винаги се намира по нещо. Нали така, господин страж на закона? И ти си виждал подобни неща, нали си присъствал на такива огледи?
