Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 7

— А какво друго, капитане? Това топче би трябвало да се е разпаднало на късчета. Или поне пясъкът щеше да го е надраскал. Вместо това то изглежда като току-що напуснало дюкяна на някой бижутер.

Другият тъжно поклати глава.

— Тук няма никаква магия, Ганкис. Става дума за насрещните течения на Ортските плитчини и вятъра, който запраща корабите към островите и вее насреща им по време на целия обратен път. Същото съчетание гарантира гибелта на всеки кораб, опитал да пусне котва от тази страна на острова.

— Тъй вярно — покорно се съгласи Ганкис, но само от почит към йерархията. Погледът му оставаше впит в джоба, приютил кълбото. В отговор усмивката на капитана се разгърна.

— Какво чакаш още? Върви обратно горе и виж какво още ще откриеш.

— Веднага, сър.

След един последен поглед пиратът пое обратно. А Кенит пъхна ръка в джоба и помилва стъклената повърхност, преди да поднови разходката си по плажа. Над него чайките следваха маршрута му и се отпускаха върху вятъра, съсредоточени върху търсенето на храна.

Капитанът не се тревожеше, но и не си позволяваше да забравя, че от другата страна на острова го чака корабът му, закотвен сред коварни води. Той щеше да прекоси целия плаж, както изискваше традицията, но щеше да си тръгне веднага след като изслушаше предсказанието на някого от Чуждите. Освен това Кенит нямаше никакво намерение да оставя събраните съкровища.

Последната мисъл превърна усмивката му в истинска.

Той извади ръка от джоба си и разсеяно докосна другата си китка. Под дантеления маншет се криеше двойната намотка на кожена гривна, пристегнала дървена фигурка. Тя представляваше лице, пронизано в лоба и челюстта. Това позволяваше лицето да бъде пристегнато точно към точката на пулс. Някога то бе имало черен цвят, само че с течение на времето боята бе изчезнала. Но чертите все още се различаваха ясно — нямаше как да бъде другояче, все пак те бяха изсечени. Дребното личице изобразяваше иронична гримаса и представляваше точно копие на Кенитовото. Изработването на този талисман му бе струвало цяло състояние. Не всички, които умееха да обработват магическо дърво, проявяваха склонност да прилагат способностите си — дори и ако бяха достатъчно дръзки да откраднат от въпросния материал.

Възмутителната цена бе една от причините, заради които Кенит и днес си спомняше дърводелеца, изработил фигурката. Дълги часове пиратът бе стоял в осветената му работилница и бе наблюдавал как занаятчията обработва необичайно твърдия материал, за да го превърне в огледален образ на поръчителя. Чакането бе протекло сред мълчание: творецът не бе притежавал способност да говори; пиратът не бе проявил склонност. Всеки би могъл да разбере Кенитовото нежелание да нарушава концентрацията на майстора: обработването на магическо дърво изискваше не само умения на резбар, а и на заклинател. Капризен материал, но с основание — изработеният от него талисман притежаваше способността да защитава притежателя си от магически влияния.