Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 2

— Някои от другите купове вече заминаха — замислено каза Шривър. — Не всички, наистина, не и по-голямата част от тях. Ала напусналите са достатъчно, за да бъде забелязано отсъствието им, когато се надигаме в Недостига, за да пеем. Може би наистина е време.

Сесурея се зарови по-дълбоко в тинята.

— А може би не е — лениво заяви той. — По-добре да изчакаме да видим какво ще направи плетеницата на Обрен. Обрен е… по-сериозен от Молкин.

Край него Шривър се надигна рязко от калта. Аленият оттенък на новата ѝ кожа изглеждаше плашещ с яркостта си. Парчета увехнала червенина още висяха по снагата ѝ. Тя погълна един от тези късове, преди да продължи:

— Щом се съмняваш в казаното от Молкин, върви да се присъединиш към кълбото на Обрен. Лично аз възнамерявам да се вслушам в думите на водача ни и да се отправя на север. По-добре е да заминем преждевременно, отколкото прекалено късно. По-добре да пристигнем рано, отколкото заедно с десетки други купове, с които да трябва да се борим за храна.

Пръстен, оформен от собственото ѝ тяло, премина по цялата му дължина и отстрани последните остатъци ненужни люспи. Шривър тръсна грива и отметна глава. Пронизителният ѝ повик раздвижи водата.

— Аз се вслушвам в думите ти, Молкин! Присъединявам се към теб!

Тя се отправи нагоре, към все още виещия се над тях предводител.

Една по една и останалите змии се освободиха от тинестото дъно и парчетата стара кожа. Всички те, включително и Сесурея, се надигнаха от дълбините и започнаха да кръжат сред топлата вода, точно под тавана на Обилието: тяхната плетеница танцуваше. Предстоеше им да се отправят на север, обратно към водите, съдържащи техния произход.

Време, което почти никой от тях не си спомняше.

Напреднало лято

Глава първа

Свещенослужители и пирати

И Кенит, и ботушите му не обръщаха внимание на вълните, разливащи се по пясъка. Мъжът не отделяше поглед от ивицата водорасли, черупки и отломки, която обозначаваше достъпа на водата. Отливът тъкмо започваше; все по-ниско и по-далече достигаше умолителният позив на водите. Това предоставяше възможност на черния пясък да се протегне напред и да разкрие шистите, до този момент задушавани от вълните.

От другата страна на острова се намираше двумачтовият кораб на Кенит, пуснал котва в Залива на заблудата. Мариета бе навлязла в него рано сутринта, по времето, когато прилежащите му вихри тъкмо прогонваха и последните остатъци от бурята. Тогава отливът все още не бе настъпил; хищните скали на небезизвестния залив бяха покрити с течна зеленина. Сред тези канари лодката си бе проправила път, за да отнесе капитана и Ганкис до тясната извита ивица черен пясък — бряг, който и при най-малката буря бързаше да се скрие под водата. Над него, по-храбри, се издигаха шистови склонове и вечнозелена растителност, макар и превита от ветровете.