Читать «Сага за живите кораби - трилогия» онлайн - страница 1655

— Трябва ми само за малко. — Тя пое дъх и той долови как я обзема необичайно вълнение. Звучеше почти нервна. — Парагон, по-рано ти предложи да споделиш съкровището си с нас. Намерих нещо сред него, нещо, което отчаяно копнея да притежавам.

Той погледна назад към нея. Беше по нощната си риза — дълго, свободно облекло, което достигаше до голите ѝ крака. Неравномерната ѝ коса падаше свободно до раменете ѝ. Змийските изгаряния все още си личаха, мъртво бяло на фона на златната ѝ кожа. Вероятно времето щеше да заличи тези белези или поне така му харесваше да мисли. Под светлината на фенера очите ѝ блестяха. Откри, че отвръща на усмивката ѝ.

— И какво е това съкровище, което трябва да притежаваш? Злато? Сребро? Старинно бижу на Древните?

— Това. — Тя се наведе към груба конопена торба в краката ѝ, разгърна отвора ѝ и бръкна вътре. Извади резбована дървена диадема. Държеше я почти почтително, докато я въртеше в ръце. После дръзновено се увенча с нея и вдигна поглед към него. — Протегни се сред драконовите си спомени, ако можеш. За мен. Помниш ли това?

Той я гледаше безмълвно и тя отвърна на взора му. Зачака. Короната беше украсена с главите на птици. Не. Петли. Повдигна вежда към нея. Със съжаление Янтар свали короната и му я подаде. Парагон я взе внимателно в ръцете си. Дърво. Резбовано дърво. Поклати глава над него. Злато и сребро, скъпоценности и изкуство. Беше ѝ предложил да избира измежду богатствата на Прокълнатите брегове. И какво избираше дърводелката? Дърво.

Тя отново се опита да подбуди у него отговор.

— Някога е била позлатена. Виждаш ли? Все още можеш да видиш парченца позлата, уловени в детайлите на петльовите глави. И има места, където да бъдат поставени пера за опашките, но те отдавна са изгнили.

— Помня я — каза колебливо. — Но това е всичко. Някой я носеше.

— Кой? — притисна го настойчиво тя. Той ѝ я подаде и отново поклати глава. Тя махна косата от очите си, след което за пореден път постави петльовата корона на главата си. — Някой като мен? — попита обнадеждено.

— О! — Направи пауза, мъчейки се да си я спомни. — Съжалявам — каза, след като най-сетне поклати глава. — Тя не беше Древна. Това е всичко, което мога да си спомня за нея. — Жената, която я носеше, беше била бяла като мляко. Изобщо не приличаше на Янтар.

— Всичко е наред — увери го припряно, но той долови разочарованието ѝ. — Ако не възразяваш, бих искала да я задържа.

— Разбира се. Другите възразиха ли?

— Не съм ги питала — отговори смутено тя. — Не им дадох тази възможност. — Отново свали короната. Очите и пръстите ѝ заскитаха обичливо по резбата.

— Твоя е — потвърди Парагон. — Вземи я със себе си, когато тръгнеш.

— Ах. Значи си се досетил, че си тръгвам.

— Да. Няма дори да останеш с мен до разгара на лятото? Тогава ще се върна тук, за да съм наблизо, когато драконите се излюпят.

Пръстите ѝ проследиха детайлите на резбованите птичи глави.

— Изкушавам се. Може и да го сторя. Но в крайна сметка мисля, че отново трябва да отида на север. Имам приятели там. Не съм ги виждала от много отдавна. — Тя снижи глас: — Гложди ме подозрение. Мисля, че трябва да ида и още малко да се помеся в живота им. — Тя се засмя с фалшива лекота. — Надявам се, че с тях ще ми провърви повече, отколкото тук долу. — Изражението ѝ стана тревожно. Неочаквано се покачи върху парапета и каза меко: — Качи ме горе.