Читать «С инжектор в ръка...» онлайн

Мартин Дамянов

С инжектор в ръка...

Никой нищо не каза — почувствах тласъка като силен ритник в задника. Малко по-късно разбрах, че падаме. Онези копелета от щаба не проговарят преди да се отвори парашута — наричат го „ритуалът на обречените“. Във война като тази има нужда от ритуали, стига ти да не си глупака, който играе главната роля. Аз я играя вече три месеца.

Първият път, когато ме спуснаха с „мистър“ Танк (когато никой не ги слушаше, летците го наричаха летящия ковчег) от въздушния транспортер, имах болезненото чувство, че ще ми трябват месеци за да си извадя топките от гърлото. Проклетият танк тежеше адски много и не можеше да лети — обстоятелства достатъчни да изплашат и луд. А като прибавим оплетените въжета, дефектните скоби и повредените гравитационни щитове се получаваше доста сносен справочник по модерна инквизиция. Пет от всеки сто танка обогатяваха почвата, над която са спуснати. Това е! Шанс. Но да стоиш върху твърдата седалка с изпържен мозък и разбунтувано въображение — това вече е глупост. БЕШЕ глупост преди да измислят инжектора — най великото изобретение от началото на войната.

Вземаш първата доза непосредствено преди полета и усещаш как стомахът ти веднага престава да се гърчи в стратосферна агония. След втората доза можеш да предизвикаш стадо Голиатовци без дори да ти мигне окото. Пет дози приети наведнъж те изпращат с еднопосочен билет в страната на сънищата.

По време на падането нямаш много време за размисъл — можеш да се молиш и да чакаш господ да те дръпне за гащите. Иначе…

— Парашутът е отворен! — издекламира мазно Патси — бордовият компютър.

Най-сетне! Вече си се представях с чаша бира в ръка в компанията на свети Петър. Погледнах Болдуин и му намигнах. Беше се спаружил като препечена гъсеница.

— Как е братко? — попитах го, а той повърна шумно във външната капсула. Храната не трябваше да се разхищава, това го знаеха и новобранците като Болдуин. Гладът не беше добър приятел.

— Следващият път вземи две дози — посъветвах го аз.

Равена изглеждаше по-добре. Беше впил поглед в нещото, което мачкаше с ръце и което ако се съдеше по вида му някога е приличало на макет на влечуго. Равена го беше привел в състояние, което се намираше отвъд възможностите на човешкото въображение.

Танкът се изтърси глухо върху земята и аз чух изщракването на автоматичните закопчалки. Бяхме се приземили на около два километра от сборния пункт — достатъчни за един бегъл поглед на местността. Когато обаче видях данните от разузнавателния екип, въодушевлението ми се изпари моментално — без растителност, без вода, почти нямаше кислород. И това ми било колониална политика. Реших, че му е време за още една дозичка.

— Хайде момчета. — извиках весело аз, осъзнавайки, че за кой ли път се държа за юздите на живота. — Да им покажем на тези влечуги, какво значи да си корав.

Доближих инжектора до кожата на предмишницата си, малко под лакътната става. Чух как фиброиглата тихо изсъска и после сама затършува из меката тъкан. Когато бистрата течност в капсулата се оцвети в червено, разбрах, че иглата е пробила вената. Буталото автоматично изтласка течността, а броячът изщрака и се залепи на цифрата 18. Бях използвал вече две дози. Издърпах инжектора и го затъкнах под ризницата си. С периферното си зрение видях, че Равена направи същото. Лицето му се беше оцветило в цвета на зората и аз помислих, че ще експлоадира. Вместо това по него се разля безгрижна усмивка.