Читать «С вкус на сол и мед» онлайн - страница 7

Надничам изпод юргана. Чувам стъпки сред листата и детрита.

— Татко?

Нечия ръка се плъзва по задната стена, търси ключа. Оглеждам бързо дървения под, а след това черната камина и високия стол край нея. Ето го, паднал е небрежно на една страна. Усещам как изпускам въздуха, въпреки това продължавам да стискам юргана.

В играта на криеница номерът е да си представяш, че си невидим; тъкмо на това се опитвах да науча Бела.

— Не дишай — съсках аз, когато влизаше след мен в скривалището ми, не че беше възможно.

— Татко?

Край мивката, над шкафа с няколко пукнати чаши и чинии има счупен прозорец. Рамката е остаряла, изметната от стените, които са по-стари от нея и са видели много повече. Стъклото е изкривено. Гледам натам, тялото ми е напълно неподвижно, застинало в очакване.

На прозореца се показва лице. Мъжът свива ръце от двете страни, за да надникне.

— Татко?

— Стой там, Хюя. — Гласът му е спокоен, уверен, долавям лек акцент. — Ти от семейство Гарднър ли си? — провиква се той.

Въпросът ме изгаря. Сърцето ми започва да блъска по-силно.

— Това е частно бунгало — добавя той.

Безмълвна съм.

— От семейство Гарднър ли сте? — настоява той, този път по-мило, сякаш ме вижда и вече е разбрал, че не съм.

Завивам се през глава с юргана. Чувам отново гласа на момиченцето, но не успявам да разбера какво казва. Мъжът чука по стъклото, но аз стискам очи. Виковете на момиченцето се превръщат в сянка на стъпките му около бунгалото, а след това поемат в обратната посока. Той чука на вратата.

— Чувате ли ме? В чужд имот сте.

— Татко?

— Налага се да се свържа със собствениците на имота…

— Татко?

— Незаконно е да оставате тук без позволение. Ще се свържа със собствениците, а след това и с властите, ако не излезете.

Стискам очи. Това е другият номер при криеницата. Не се отказвай. Щом започнеш да мислиш, че са те видели, преставаш да мислиш, че си невидима, и все някой ще те забележи. Не се отказвай, докато братовчед ти, висок, кльощав, с ожулени колене, дърпа рамото си и се удря по челото.

— Imbecille, srt’stronza! Идиотка такава.

Когато минахме възрастта за криеница, Бела знаеше всички номера на играта. Криенето се превърна в силната ѝ страна.

Когато най-сетне ставам, с огромно нежелание, шляпам боса до прозореца, където се появи лицето на непознатия. Доколкото виждам в стената от дървета — дугласки ели, западни червени кедри, канадски ели, диви малини, папрат, зелено върху зелено и още зелено — мъжът и детето са си тръгнали. Усещам как потръпвам и поглеждам голите си ръце и черната рокля, смачкана на поне хиляда места като старо лице, след това се обръщам, за да огледам бунгалото и да потърся храна и дрехи.

Бунгалото е било на Ерол Гарднър, а Ерол е бил пряк наследник на дядото на Алекс. Наследил го Маршъл Гарднър, бащата на Алекс, въпреки че двамата с госпожа Гарднър рядко идвали тук. Госпожа Гарднър не може да понася изолацията, насекомите и външната тоалетна. Най-вече външната тоалетна.

Навеждам се и надничам в шкафа под мивката, замахвам с ръка, за да събера посивяла паяжина. Мивката, шкафът и тоалетната с казанче навън сигурно са били добавени през петдесетте години от дядото на Алекс, Хенри — Ханк, както са му казвали. Дръжките на вратичките на шкафа са сребърни, кръгли, плотът е покрит с линолеум с цвят на мента. На рафта са поставени няколко стари консерви — плодове, боб, една с обелен етикет, и аз решавам да я пропусна. Откривам отварачка за консерви и няколко събрани, един господ знае откъде, прибора в заяло чекмедже и отварям консерва с праскови. Розово-оранжевите кръгчета плуват в копринен сироп като шамандури. Набождам едно с вилицата и го лапвам, а сокът покапва по брадичката ми. Оставам край мивката и оглеждам помещението. Бунгалото е за сам човек, мебелите са малко: леглото е покрито с мек износен юрган в червено и бяло, стол, килнат на една страна гардероб и малка квадратна масичка, камина — ако може да се приеме за мебел — и библиотека с много малко книги. Колкото и да е странно, детска книжка за оцветяване е оставена отворена върху малката маса.