Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 178

— Двамата фантоми? — повтори Ейдриън.

Гуен поклати глава.

— Трябва ви нещо специално, нещо уникално. Нещо късо.

— Какво ще кажете за Ририя? — Блекуотър също зае мястото си върху седлото.

Ройс се подсмихна.

— Професорът все пак се оказа прав — продължи боецът.

Ройс сви рамене:

— Но ти да не вземеш да му кажеш.

— Кой е бил прав? За какво? — попита виконтът.

— Няма значение.

— Значи да ви наричам Ри-ри-я? Правилно ли го произнесох?

— Сносно — каза Ройс. Той и спътникът му вече насочваха конете си.

Виконтът сви устни.

— Онова с фантомите ми харесваше повече, но важното е да има нещо…

— Идеално е — каза Гуен.

— Скоро ще се видим — Ройс помаха и започна да се отдалечава.

— Почакай! — извика подире му Уинслоу. — Какво означава Ририя?

— Двама. На елфически.

Глава 25

Посетителят

— Някой видя ли те да влизаш? — попита епископ Салдур и отстъпи назад, освобождавайки пътя към закачалката. По снега, покрил госта му, духовникът прецени, че вън още вали.

— Не. Нима е престъпление да посещаваш църква?

— Още не. И ако е рекъл Новрон, никога няма да бъде.

От пожара бяха изминали две седмици, а на Салдур все още му се присънваха кошмари, в които кралят насочваше меча си към него. И смее да заплашва един епископ! Тази постъпка бе поредната демонстрация за крайната степен на безбожна монархия, в която се намираше Меленгар. Такива неща се случваха, когато людете сами заемаха престола, отреден за потомъка на Новрон.

Салдур се настани зад бюрото си и се облегна назад. Той беше епископ на Меленгар, комуто Мареската катедрала бе поверена от патриарха и авринския архиепископ. Въпреки това Салдур прекарваше по-голямата част от времето си в тази дребна, претъпкана стаичка, зад противното бюро. Не такъв живот си бе представял, когато бе давал клетвата си.

— Този път Новрон не ни помогна.

— Имай повече вяра. — Епископът се намръщи. Той бе привикнал с разочарованията. Църквата бе изчаквала дълго. Другите превръщаха дребната пречка в повод за неугасваща скръб, но те не разбираха мащаба. Всеки се виждаше в ролята на герой, около когото се върти светът. Салдур знаеше, че подобни възгледи са породени единствено от арогантност. Отделните личности никога не постигаха значителни промени. Истинската промяна биваше градена с поколения. Църквата следваше принципа на водните капки, дълбаещи гранит: невъзможното биваше постигано само чрез време и саможертви.

Просто моментът още не беше дошъл.

— Още е рано — продължи епископът и повдигна крака към кадифената табуретка пред камината. — Ще настъпи момент, в който всички кралски глави ще паднат.

— Ами убиецът на Екзитър? И онази девойка — Роза — която го е наела? Те все още са живи и знаят за нас.

— Знаят за мен — поправи Салдур. — Никой не знае за теб. Никой не би те заподозрял; не и сега, не и след начина, по който се подредиха нещата. Не бих се тревожил за убиеца на Екзитър. Сигурно става дума за някакъв наемен бабаит или разгонен мухльо, който се прехласнал по очите й. Дори аз бях подведен от престорената й невинност. Не, мисля, че той и Роза отдавна са си отишли. Не смятам, че ще ни се налага да се занимаваме повече с тях.