Читать «Розата и бодилът» онлайн - страница 175

— Не се бях замислял… ти какво мислиш, Ейдриън?

— Мястото е хубаво.

— Как ти се струва това? — обърна се Ройс към Цилиндъра.

— Нямаме навика да позволяваме на външни крадци да работят…

— Черният диамант също имаше подобни ограничения — по-хладно заяви Мелбърн.

Цилиндърът облиза устни и намести шапката си.

— Така ли? — Той приличаше на пазарящ се продавач, който бива измамван. — Никога не съм ги харесвал особено. Освен това подозирам, че те не биха проявили интерес към територията ни, ако разберат кой се е настанил тук. Не мисля, че би имало проблем да оставим двама ви да преслушате някой и друг джоб.

— Дори няма да усещате, че сме тук — каза Ройс.

— Това ми харесва. Предполагам не възнамеряваш да ми плащаш процент от печалбата си?

— Не.

— А да се присъединиш към гилдията?

— Не.

— Е, трябваше да попитам. — Цилиндърът се обърна към хората си и повиши глас. — Тези двамата вече са наши гости. Никой няма да ги докосва. Никой няма дори да ги поглежда. Разбрано? — Той отново погледна към гроба и този път свали шапката си, под която надникна плешивееща глава. — Аз наистина я харесвах. Грю беше негодник. — Тези му изречения явно представляваха надгробно слово. Предводителят отново си сложи цилиндъра и направи крачка назад.

— Вие оставате от вашата страна на оградата, ние стоим от нашата си. Споразумяхме ли се?

— Така да бъде.

Цилиндърът понечи да си върви, но спря. Трябваше да зададе още един въпрос:

— Как успя?

— Кое? — попита Ройс.

— Да убиеш Екзитър.

— Никога не съм чувал за този човек.

Цилиндърът се подсмихна, кимна и се отдалечи.

* * *

Ройс пристегна дисагите и прикрепи одеялото към седлото.

Имението на барон Макманис се намираше само на три дни път, само че зимата ги принуждаваше да удвоят екипировката си. Не можеха да разчитат на странноприемници; макар че зимата едва настъпваше, бурите изобилстваха. Двамата трябваше да се подготвят за най-лоши условия, а това означаваше, че трябва да вземат всичко със себе си.

Колкото и да се замисляше крадецът, винаги му се струваше, че е забравил нещо. Усещането обикновено се оказваше вярно; забравената вещ биваше открита десет мили подир заминаването.

Ейдриън вече бе приключил със своя багаж: неговата кобила бе натоварена като миньорско муле. В момента той се намираше от другата страна на улицата и помагаше на момичетата в почистването на кръчмата: Гуен бе закупила разрешителното на Грю. Диксън се беше оправил достатъчно, за да напусне целителя. Понастоящем той седеше на верандата на публичния дом и се оглеждаше смутено. Ройс го беше запомнил като по-пълен. Може би след пълното си възстановяване коларят бързо щеше да възстанови теглото си.

Гуен изникна от прашните сенки на пивницата. Роклята й беше мръсна, по лицето й също имаше петна. Облегната на патерицата и заслонила очи с другата си ръка, тя се загледа назад. Жената също изглеждаше по-добре. Подутините по лицето вече спадаха, но всеки път, когато погледнеше към патерицата, на Ройс му се приискваше да убие Екзитър поне още веднъж.