Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 50

Погледна към жълтите листове в ъгъла на бюрото си, където си беше нахвърлял информацията за ареста на Кембъл и Макграт отпреди две десетилетия, и видя името на служителя, който ги беше арестувал.

Отне му почти час да издири пенсионирания полицейски инспектор от Шарлотсвил Дейв Тори.

Демарко се представи на Тори като адвокат — което си беше вярно — и му каза, че работи с КЦКФБ по случай, свързан с търговия на вътрешна информация, което също си беше донякъде вярно.

— Съзнавам, че вероятността е съвсем малка, инспекторе, но вие сте арестували защитника от футболния отбор на Вирджинския университет Дъглас Кембъл и друг играч на име Ръсел Макграт преди повече от двайсет години и се питам дали не си спомняте случая.

— Помня го, и още как — изненадващо възкликна Тори. — Такива гадости ми се изсипаха на главата, след като арестувах тия глупаци, че никога няма да го забравя.

— Разкажете ми.

— Някакво хлапе, Джими Суит, паднало или било хвърлено от прозореца на спалното помещение и умряло, а Кембъл и Макграт лъжеха за случилото се.

После Тори обясни. През онази година отборът щял да се бори за купата „Сайтръс“, а Джими Суит бил в резервите на „Кавълиърс“. Тори бил на нощно дежурство, когато някой съобщил на деветстотин и единайсет за момче, паднало от прозореца на спалните на четвъртия етаж, и изпратили него.

— Когато пристигнах, Суит лежеше на тротоара, мозъкът му се беше разлетял навсякъде, а тъпаците от охраната на колежа бяха задържали в стаичката си тия три хлапета.

— Какво искате да кажете? — попита Демарко.

— Как какво, наемниците на колежа бяха оставили и трите хлапета в една стая сами за половин час, така че са разполагали с предостатъчно време да се наговорят. Разбирате ли?

— Да — отговори Демарко, — обаче споменахте три момчета. Според моята информация сте арестували само двама.

— Така е, арестувах само Макграт и Кембъл. — Преди Демарко да успее да попита защо, Тори продължи: — Както и да е, след като направих оглед на тялото, се качих в спалното помещение, откъдето беше паднал Суит. Беше стара сграда — събориха я преди десетина години, — с големи прозорци на панти, а прозорецът в онази спалня беше съвсем скапан. Суит беше едро момче, над метър и деветдесет и пет, повече от сто килограма, така че си представих как се е препънал и е полетял през този стар прозорец, обаче не можех да си обясня положението на тялото. Ако се беше спънал, тялото би трябвало да е точно под прозореца. А не беше. Беше на тротоара, на около метър и половина по-нататък. Искам да кажа, че му е трябвал някакъв… подтик, за да изхвърчи през прозореца и да се приземи където беше паднал, следователно или се беше затичал към прозореца и се беше хвърлил, или е бил блъснат и дори хвърлен през прозореца.

— Смятате, че тези хлапета са го убили?

— Не, никога не съм си помислял, че са го убили. Поне не умишлено. Онази вечер Макграт и Кембъл бяха пияни, много пияни, а когато по време на аутопсията лекарят изследва кръвта на Суит, се оказа, че е напълно трезвен. Според мен е станало следното: футболистите — до един едри момчета — са се сборичкали, на шега, и някой от двамата, Кембъл или Макграт, случайно е бутнал Суит през прозореца. Обаче и двамата отричаха. Твърдяха, че той се спънал в някакви книги на пода и паднал.