Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 170

— Не мога да ти кажа. Но те уверявам, че Кембъл отива в затвора и няма да похарчи нито цент от парите, които е откраднал. А Макграт е мъртъв.

— Моля? Откъде знаеш?

— И това не мога да ти кажа. Стига ти само да знаеш, че Ричард Претър, Дъг Кембъл и Ръсти Макграт няма да извършват повече престъпления. А Дъг Кембъл отива в затвора и ще изгуби откраднатите пари.

Тя само го гледаше. Демарко не можеше да разбере дали му вярва, а тя беше достатъчно умна, за да съзнава, че не е в неин интерес да научава повече, отколкото бе чула току-що.

— Е, всичко свърши, Кей. Ти спечели.

Кайзър взе чашата от ръката му и отново отпи.

— Ненавиждам тези хора — каза тя след малко.

— Кои хора? Кембъл и Макграт?

— Всички, които си играят с финансовата система. Всички мошеници от Уолстрийт. Крадат милиарди повече от хлапето от гетото, което обира магазин за алкохол, и съсипват живота на толкова хора. А когато ги пипнат, в повечето случаи не ги осъждат, защото делата са толкова сложни, че средностатистическият съдебен заседател не може да ги проумее.

— Затова ли…

— Баща ми работеше за компанията „Клемзън Фасънърс“. Произвеждаха някакви глупави болтове, гайки и нитове, такива неща. Започнал работа за тях на осемнайсет, междувременно се пообразова и се издигна в йерархията. Беше първият човек от семейството си, който не работеше с ръцете си. Обаче, когато навърши шейсет и две, само няколко години преди пенсия, стана ясно, че изпълнителният директор крие разходи и дългове и раздува печалбите. Обичайните глупости, които вършат компаниите, за да запазят висока цена на акциите си и да се задържат на повърхността. Изобщо не става дума за мащабите на „Енрон“. Засегнати бяха само няколко хиляди души. Обаче баща ми изгуби работата и пенсията си, а понеже беше на шейсет и две, не успя да си намери друга. Стопи спестяванията си за по-малко от две години. Обяви фалит, запечата гаража с хавлиени кърпи, запали колата и се самоуби. Майка ми го намери. Тя почина от сърдечна недостатъчност година след него. Затова мразя такива хора и ще посветя остатъка от живота си на това да ги вкарвам в затвора.

— Мислех, че си подала оставка.

— Не знаеш ли какво направи Махоуни?

— Не. За какво говориш?

— От много време съм в Комисията, обаче никога не съм искала да работя там. Ние разследваме и регулираме, но открием ли някой, извършил сериозно престъпление, всъщност го разследва прокуратурата. Само след няколко години проумях, че трябва да отида в прокуратурата, ако наистина искам да променя нещата. Обаче съм ядосала толкова хора там, че никога не биха ме наели. Поне не на мястото, което бих искала. А днес ми се обади главният прокурор. Този страхливец. Искал да оглавя наказателния им отдел. Чудно как, се открило място. Предишният човек на поста — онзи, дето се съгласил със сделката на Моли — отивал да преподава в Харвард. Така че аз получих неговия пост, а винаги съм искала точно това.

— Поздравления — каза Демарко, и то съвсем искрено.

И се запита как Махоуни бе успял да накара главния прокурор да направи каквото иска той. Всъщност не му пукаше и не възнамеряваше да любопитства.