Читать «Рискове на играта» онлайн - страница 110

Позамисли се, после звънна на Демарко.

— Къде си? — попита го.

— В Ню Йорк.

— Какво търсиш там?

— Ами…

— О, няма значение. Как се казваше пенсионираният полицай от Шарлотсвил, с когото разговаря преди време?

— Дейв Тори.

— Имаш ли телефона му?

— Да.

— Дай ми го.

Демарко се засуети с мобилния си, после й продиктува номера.

— Какво става? — попита я.

— В момента нямам време за разговори — отвърна Ема и затвори.

Какво търсеше той в Ню Йорк, по дяволите?

* * *

Ема обясни на Тори какво се случва с Кембъл и Макграт, разказа му и за смъртта на Претър. Завърши с думите:

— Според мен Макграт може да се опита да убие Кембъл. Затова искам да знам дали все още имате връзки в полицейското управление в Шарлотсвил.

— Ами имам доста сериозна връзка с един човек — сина ми. Отговаря за спецекипа.

— Ще успеете ли да го убедите да намери Макграт и Кембъл? Съпругата на Кембъл ми каза, че двамата щели да ходят на бейзболен мач на университетския отбор.

— Да, ако наистина мислите, че така ще предотвратим убийство, сигурно ще успея да убедя момчето ми да помогне. Има достатъчно влияние, така че, ако им каже за Макграт, патрулите ще започнат да го търсят. Но какво да прави, ако ги намери?

— Не знам, по дяволите! Кажете му да ги наблюдава и да се увери, че Макграт го е забелязал. Той няма да направи нищо на Кембъл, ако знае, че е под наблюдение. Обаче нямам снимки на тези хора.

— Няма проблем, той може да вземе техни снимки от управленията на Пътна полиция в Мериленд и Южна Каролина.

— Благодаря. Ще пристигна след няколко часа, може би дори по-бързо, ако не ме спрат за превишена скорост.

— Добре, ще се обадя на сина ми. Звъннете ми, когато наближите града, да се уговорим къде да се срещнем. — Тори замълча и после додаде: — Знаете ли, очертава се нещо къде-къде по-хубаво от това по цял ден да седя на дивана и да гледам телевизия.

Дейв Тори беше на шейсет и няколко и имаше бели мустаци. Малкото останала му коса също беше бяла. Синът му изглеждаше досущ като него, само че нямаше мустаци. И той оплешивяваше обаче. Хубавото беше, че синът Стив изглеждаше як и силен — поне колкото Ръсти Макграт.

Ема седеше на задната седалка на полицейска патрулка на управлението в Шарлотсвил. Стив Тори шофираше, а баща му беше до него. На Ема не й харесваше да седи отзад, разделена с преграда от двамата Тори и никак не й беше приятно, че няма дръжки от вътрешната страна на задните врати. Не обичаше контролът да й се изплъзва.

— Забелязахме ги, когато си тръгваха от мача — осведоми я Стив Тори, — и ги проследихме до „При О’Грейди“, където се намират и сега. Оставих свой човек в бара да ги наблюдава и да ви кажа, на О’Грейди хич не му харесва униформено ченге да стои на входа. Половината му клиенти са непълнолетни колежанчета с фалшиви документи за самоличност.

— Трябва да откъснем Кембъл от Макграт — каза Ема.

— Е, не знам как точно да го направя — каза Стив Тори.

— От колко време са в бара?

— Около час.

— Значи Кембъл е пиян. И бихте могли…

— Не знам дали е пиян — възрази Стив Тори.