Читать «Римлянката» онлайн - страница 221

Той се приближи, хвана ме с два пръста под скулите, стисна лицето ми с ужасна сила, принуждавайки ме да разтворя челюсти и да се изправям в същото време.

— Благодари се на твоя Бог, че си жена.

Продължаваше да ме приклещва, представях си грозната и смешна гримаса, в която лицето ми се изкривяваше. Разярих се, скочих, блъснах го и изкрещях:

— Върви си, глупако!

Той отново пъхна ръце в джобовете, приближи се и втренчено ме загледа. Повторно извиках:

— Ти си глупак! С мускулите си, със синкавите си очички, с ниско подстриганата си глава! Върви си, махай се, глупако!

„Наистина е тъпак“ — помислих, като видях, че нищо не отговаря, а с лека усмивка на тънките си криви устни и ръце в джобовете върви към мене и ме гледа, без да мигне. Изтичах към другия край на масата, грабнах тежката шивашка ютия и изкрещях:

— Върви си, глупако, или ще те ударя с нея по муцуната!

Той се поколеба и спря. В същия миг зад мене вратата на стаята се отвори и на прага се появи Астарита. Очевидно бе видял, че входната врата не е затворена, и бе влязъл. Обърнах се към него и извиках:

— Кажи му на този тук да си върви! Не знам какво иска от мене. Кажи му да си върви!

Кой знае защо, ми стана много приятно, като забелязах колко са елегантни дрехите на Астарита. Носеше сиво палто с двуредно закопчаване, което изглеждаше ново. Ризата му навярно бе копринена, бяла, на червени райета. Между реверите на турскосиньото му сако се виждаше сребристосива вратовръзка на рибена кост. Той погледна първо към мене, аз продължавах да размахвам ютията, после погледна Сондзоньо и със спокоен глас изрече:

— Госпожицата ти каза да си вървиш. Е, какво чакаш?

— Аз и госпожицата — отговори Сондзоньо съвсем тихо — имаме да си кажем някои неща. По-добре е вие да си идете.

Когато влезе, Астарита свали меката си черна филцова шапка, обточена с коприна по края. Без да бърза, я сложи на масата и тръгна към Сондзоньо. Видът му ме изненада. Обикновено меланхоличните му черни очи войнствено блестяха и сякаш бяха изсветлели, голямата му уста се разтегляше и кривеше в самодоволна и предизвикателна усмивка. Показваше си зъбите. Разчленявайки думите на срички, Астарита каза:

— Не искаш да си вървиш, а? Повтарям ти, тръгни си и то веднага.

В знак на несъгласие Сондзоньо поклати глава, но за моя изненада отстъпи крачка назад. Едва тогава се сетих кой е Сондзоньо. Изплаших се не за себе си, а за Астарита, който не знаеше и така неустрашимо го предизвикваше. Същото тягостно чувство бях изживяла веднъж като дете, докато в цирка наблюдавах как малък звероукротител предизвиква и дразни огромен ръмжащ лъв. Щеше ми се да изкрещя: „Внимавай, той е убиец, чудовище!“ Нямах сили да издам и звук. Астарита повтори:

— Е, ще си отидеш ли, или не?

Сондзоньо пак отрицателно поклати глава и отстъпи крачка назад. Астарита пристъпи напред. На ръст и двамата бяха еднакви, застанаха лице в лице.

— А всъщност ти кой си? — запита Астарита, без да престава да се усмихва. — Името ти! Веднага!