Читать «Римлянката» онлайн - страница 223

— Не мислех да ти казвам, но ме принуждаваш. Каквото и да си мислиш за мен, вече не мога да бъда предишната Адриана. Бременна съм.

Той не се изненада, нито отмести поглед от мене.

— Добре, и какво от това?

— Ще променя живота си. Ще се омъжа.

Казах му в какво състояние съм, за да го утеша, ала докато говорех, разбрах, че думите бликат от сърцето ми. С въздишка допълних:

— Още когато се запознахме, се канех да се омъжа, но не се сбъдна не по моя вина.

Астарита не бе свалил ръце от кръста ми, бе поотслабил прегръдката, но като чу това, се отдръпна:

— Проклет да е денят, в който те срещнах!

— Защо? Обичал си ме.

Той се изплю настрани и повтори:

— Проклет да е денят, в който те срещнах! Проклет да е денят, в който съм се родил!

Не крещеше и по нищо не личеше да изразява някакво силно чувство. Говореше спокойно и убедено.

— Твоят приятел няма причини да се бои — додаде. — Никакъв разпит не е бил протоколиран, нито сведенията му са били взети предвид. Някъде из архивите той ще фигурира като политически опасен… Сбогом, Адриана.

Стоях до прозореца, оттам се сбогувах с Астарита и го наблюдавах как се отдалечава. Взе си шапката от масата и излезе, без да се обърне.

Мигновено вратата на кухнята се отвори и Мино влезе с пистолета в ръка. Гледах го, изгубила ума и дума.

— Бях решил да убия Астарита — с усмивка заяви той. — Какво си мислиш, че ме интересува дали досието ще изчезне ли?

— А защо — с треперещ глас попитах — не го направи?

— Така хубаво прокле деня, в който се е родил — поклати глава Мино. — Ще го оставя още някоя и друга година да проклина.

Нещо ме потискаше, мъчех се всячески да разбера какво е, но не можех.

— И все пак — казах — получих, каквото исках. Няма никакъв протокол от разпит.

— Чух, чух — прекъсна ме той, — всичко чух. Бях зад вратата, а тя бе открехната. И видях. Твоят Астарита — добави небрежно — е смел. Бам, бам… заши на Сондзоньо наистина два полицейски шамара. И в удрянето на шамари си има тънкости. Тези шамари бяха на висшестоящ към нисшестоящ, на господар към подчинения си. Ама и Сондзоньо как ги прие… спря да диша даже. — Мино се изсмя и прибра пистолета в джоба си.

Особената възхвала на Астарита ме пообърка. Неуверено попитах: