Читать «Римлянката» онлайн - страница 220

— Кой те кара да крадеш и убиваш? — възмутена го прекъснах. — Аз те питам само дали си доволен. Ако не си, не си.

Той ме погледна и отново с обич ме погали по бузата:

— Ако ти си доволна, аз също. Ти доволна ли си?

— Да — отговорих сигурно и гордо. — Най-вече защото децата ми харесват и ще го имам от тебе.

— Хитра си ти — разсмя се той.

— Защо да съм хитра? Каква хитрост има във факта, че съм бременна?

— Никаква, но признай, че в настоящия момент и ситуация е добър удар. Аз съм бременна, следователно…

— Следователно?

— Налага се да приемеш онова, което си направил! — неочаквано изкрещя той, като се изправи и размаха ръце. — Следователно трябва да живееш, да живееш, да живееш!

Непосилно ми е да опиша тона на гласа му. Сърцето ми ужасно се сви и очите ми се напълниха със сълзи. Изхлипах:

— Прави каквото искаш. Ако искаш да ме напуснеш, напусни ме… Аз… аз ще си отида.

Мино, изглежда, съжали за избухването си, приближи се до мене и ме помилва:

— Извини ме, не си слагай на сърце нещата, които ти наприказвах. Мисли за детето си и не се грижи за мене.

Взех ръката му, прокарах я по лицето си и мокрейки я със сълзите си, с мъка промълвих:

— О, Мино, как мога да не се безпокоя за тебе?

Дълго мълчахме. Той стоеше прав до мене, аз притисках ръката му към лицето си, целувах я и плачех. После чухме звънеца на входната врата.

Мино се отдръпна и, струва ми се, силно пребледня, но не можах веднага да си обясня защо, нито се сетих да го попитам. Скочих на крака:

— Хайде, Астарита е, излизай бързо!

Той излезе през входа за кухнята, като остави вратата притворена. Бързо си избърсах очите, наредих столовете по местата им и тръгнах към коридора. Отново се чувствах спокойна и уверена в себе си, дори в тъмния коридор ми хрумна, че мога да кажа на Астарита, че съм бременна, така той щеше да ме остави на мира и ако от любов не направеше услугата, за която щях да го помоля, щеше да я направи от милост.

Отворих вратата и отстъпих крачка назад — на прага стоеше Сондзоньо, а не Астарита. Държеше ръце в джобовете си, инстинктивно понечих да затворя вратата, но той я побутна с рамо, отвори я докрай и влезе. Последвах го в голямата стая. Сондзоньо се настани на масата, към страната до прозореца. Както обикновено, беше без шапка и веднага щом влезе, усетих вторачения му и настойчив поглед. Затворих вратата и преструвайки се на безразлична, запитах:

— Защо дойде?

— Ти си ме издала, а?

Вдигнах рамене, седнах в края на масата и казах:

— Не съм те издала.

— Остави ме, излезе и отиде да викнеш полицията.

Бях спокойна, ако съм изпитвала някакво чувство, то по-скоро бе гняв, отколкото уплаха. Сондзоньо вече не ми вдъхваше никакъв страх и у мене се надигаше силен яд към него и всички подобни, които ми пречеха да бъда щастлива.

— Оставих те и излязох, защото обичам друг и повече не искам да имам нищо общо с тебе, но не съм извикала полицията. Аз не съм предателка. Те сами са дошли тук… търсеха друг.