Читать «Римлянката» онлайн - страница 199
Альберто Моравиа
В дъното на коридора имаше две врати, които ми бяха добре познати. Дзелинда отвори лявата и първа влезе в стаята. Запали полилея във форма на три стъклени лалета и отиде да пусне щорите. Помещението беше голямо и чисто. Но чистотата сякаш безмилостно обвиняваше изхабената покъщнина: прокъсаните килимчета пред леглата, кръпките на памучната покривка, ръждясалите петна по огледалото, олющената кана и легена. Дзелинда застана пред мене и като ме гледаше, попита:
— Добре ли си?
— Чувствам се прекрасно.
— А защо не спиш у вас?
— Нямам желание.
— Да видим дали ще позная — с хитровато добродушен израз рече тя. — Имаш някакво разочарование. Чакала си някого, а той не е дошъл.
— Може би.
— Я сега да видим дали съм права. Този някой е мургавият офицер, с когото беше последния път.
Дзелинда неведнъж ми беше задавала подобни въпроси. Без да се замислям, със стиснато от мъка гърло, отговорих:
— Имаш право… Друго?
— Нищо, но убеди ли се, че веднага познавам. Още щом те погледнах, разбрах какво се е случило. Не бива да се сърдиш, щом не е дошъл, значи е имал някаква причина. Нали знаеш, че военните не са свободни.
Не отвърнах нищо. Тя ме гледаше. Сетне колебливо, но сърдечно и ласкаво предложи:
— Съгласна ли си да ми правиш компания на масата? Имам хубава вечеря.
— Не, благодаря — бързо отказах. — Вечеряла съм.
Дзелинда ме изгледа и гальовно ме тупна по бузата.
После поверително, ала с надежда, както някои стари лели говорят на младия си племенник, каза:
— Ей сега ще ти дам нещо, от което, разбира се, няма да се откажеш.
Извади връзка ключове от джоба си и като ми обърна гръб, отиде до шкафа и отвори едно чекмедже.
Облегната на масата, с разкопчано палто и ръка на хълбока, наблюдавах Дзелинда как рови в дъното на чекмеджето. Спомних си, че Джизела често идваше тук с любовниците си, и съжалих, че Дзелинда не й харесваше. Мене си ме обичаше, но не защото всички хора й допадаха. В края на краищата, помислих, на света няма само полицаи, министерства, затвори и тем подобни жестоки и бездушни неща. Междувременно Дзелинда престана да тършува из чекмеджето. Затвори го внимателно, дойде при мене, сложи нещо върху покривката на масата и каза:
— Ето това, от което, разбира се, няма да се откажеш.
Погледнах и видях пет цигари от хубавите, с позлатения филтър; шепа карамели, обвити в пъстри хартийки, и четири малки оцветени бадемови сладкиша във форма на плодове.
— Така добре ли е? — попита тя, като пак ме потупа по бузата.
— Да, добре е… Благодаря — смутено измънках.
— Няма защо. Ако се нуждаеш от нещо, моля те, извикай ме, не се притеснявай.
Бях много объркана, останах сама и усетих как се сковавам от големия студ. Не ми се спеше, нямах желание да си легна, но пък нямаше какво друго да правя в мразовитата стая, където зимният студ, изглежда, се трупаше от години, както в църквите и по мазетата. Преди, когато идвах тук, такива проблеми не съществуваха: аз и мъжът, който ме придружаваше, искахме само да легнем под завивката и взаимно да се стоплим, после половият акт ме поглъщаше и потапяше в магията си, въпреки че не изпитвах никакво чувство към изпросените си любовници. Струваше ми се невероятно, че съм била любена и съм любила в ледения въздух, край протритите килимчета пред леглото. Естествено възбудата на сетивата неизменно беше заблуждавала мене и партньорите ми, превръщайки в обични и близки абсолютно чуждите ни предмети. Хрумна ми мисълта, че ако вече не срещна Мино, моят живот ще заприлича на тази стая. Погледнато обективно и без илюзии, в живота ми наистина нямаше нищо хубаво и съкровено, напротив, той всецяло бе изхабен, гаден и смразяващ, точно като стаята на Дзелинда. Потръпнах и започнах да се събличам.