Читать «Римлянката» онлайн - страница 198

Не се съмнявах, че Астарита ще изпълни обещанието си, ще направи всичко, което е във властта му, за да освободи Мино, и моето единствено желание беше да си ида, по най-бързия начин да изляза от ужасното министерство. С полицейско старание той продължи:

— Впрочем, ако имаш известни основания да се страхуваш от мъжа, когото са намерили у вас, кажи ми името му. Това ще улесни залавянето му.

— Не знам как се казва — отвърнах и понечих да тръгна.

— За всеки случай — настоя той — е желателно незабавно да отидеш в участъка и да съобщиш за него всичко, което ти е известно. Те ще ти кажат да бъдеш на разположение и ще те пуснат да си идеш. Не го ли направиш, ще стане по-зле за тебе.

Отговорих, че ще постъпя така, и се сбогувах. Астарита не затвори вратата веднага, а остана на прага и ме гледаше, докато се отдалечавах по коридора.

Девета глава

Излязох почти на бегом от министерството и бързо тръгнах към близкия площад. Едва когато се озовах там, си дадох сметка, че не съм решила къде да отида, и се замислих за подслона си. Най-напред се сетих за Джизела, но нейният апартамент беше далече, а от слабост краката ми се подгъваха. От друга страна, не бях съвсем сигурна, че тя ще ме приеме на драго сърце. Оставаше Дзелинда, наемодателката на стаи, за която споменах на мама, когато избягах от къщи. Дзелинда ми беше приятелка, пък и живееше наблизо. Реших да ида при нея.

Дзелинда обитаваше един от жълтите жилищни блокове с изглед към площада на гарата. Наред с другите си особености сградата се отличаваше със стълбището — и денем потънало в непрогледен мрак. Нямаше асансьор, нямаше прозорци, изкачването ставаше на тъмно и понякога хората се разминаваха, вкопчени в парапета. Вонята на изоставена от години кухня, просмукана в ледения мрак, отравяше въздуха. Бавно, с отвращение изкачих стълбата, по която неведнъж бях минавала, притисната до някой нетърпелив любовник, и обясних на Дзелинда, която дойде да ми отвори:

— Нуждая се от стая. За тази нощ.

Дзелинда беше едра жена, не толкова възрастна, колкото преждевременно застаряла от дебелина. Тя беше болна от подагра, имаше нездрави червени петна по бузите, сълзящи мътни сини очи, редки, изтощени, вечно разрошени русоляви коси, които изглеждаха като кълчища, но все пак в нейното изражение прозираше някаква чистосърдечна благост, подобна на отблясък от залязващото слънце върху мътна вода.

— Имам стая — рече. — Сама ли си?

— Да.

Влязох, Дзелинда затвори вратата и тръгна пред мене, поклащаща се ниска и широка в стария си пеньоар, с размъкнат кок и увиснали фиби. Апартаментът беше леден и тъмен като стълбището. И тук миришеше, но на нещо вкусно, приготвяно в момента.

— Тъкмо готвя за вечеря — обясни тя, като се обърна и се усмихна.

Дзелинда, която даваше стаи под наем на час, не знам защо ме обичаше, често, след редовните ми посещения, ме задържаше да поговорим, предлагаше ми сладкиши и ликьор. Беше неомъжена, никой никога не я бе обичал, защото още като млада се обезформила от излишните килограми, девствеността й се отгатваше по плахостта, любопитството и неловкостта, с които се осведомяваше за мене и похожденията ми. Чужда на завистта и коварството, Дзелинда според мене тайно съжаляваше, че никога не е правила нещата, които се вършеха в нейните стаи, и в ролята й на наемодателка прозираше не толкова пресметливост, колкото неосъзнато желание да не се чувства напълно изключена от забранения рай на любовните отношения.