Читать «Римлянката» онлайн - страница 197

С неприятен глас Астарита отговори:

— Аз не се занимавам с политика. Агентът е изпълнявал дълга си… има съпруга и деца.

— Щом Мино се занимава с политика — отвърнах, — значи си има причини. Агентът е бил длъжен да се сети, че той ще предприеме нещо, вместо доброволно да иде в затвора. Толкова по-зле за агента.

Бях невъзмутима, представях си Мино свободен из улиците на града, предвкусвах момента, в който щеше да ме призове от скривалището си и отново да сме заедно. Изглежда, моето спокойствие изкара от търпение Астарита.

— Пак ще го намерим! — внезапно изкрещя той. — Какво си въобразяваш, че няма да го намерим ли?

— Не знам нищо, доволна съм, че е избягал. Това е.

— Ще го намерим и тогава може да бъде сигурен, че няма да му се размине.

След секунда попитах:

— Съзнаваш ли защо си толкова вбесен?

— Изобщо не съм вбесен.

— Защото се надяваше, че е арестуван и ще можеш да покажеш великодушието си към него и мене. Обаче той ти избяга… Това те вбесява.

Астарита гневно повдигна рамене. Телефонът иззвъня и той с облекчение, точно като човек, намерил повод, за да прекъсне неудобен разговор, вдигна слушалката. Още след първите думи видях, че ядосаното му и мрачно изражение се промени, стана по-ведро, както при буря някой слънчев лъч прояснява небосклона, и сама не знам защо приех, че е предзнаменование за беда. Телефонният разговор продължи дълго, но Астарита отговаряше с „да“ или „не“ и аз не разбрах за какво става дума.

— Съжалявам — поставяйки слушалката, каза той, — но в първоначалното съобщение за ареста на студента е допусната грешка. За по-сигурно от полицейския участък са изпратили агенти у вас и в дома му, считайки, че така неминуемо ще го арестуват. И наистина са го арестували у вдовицата, която му е давала стая под наем. У вас обаче агентите са намерили дребен рус мъж със северняшки акцент, който, щом ги е видял, вместо да си покаже документите, както са поискали, е стрелял, и е побягнал. Те са помислили, че това е издирваният, но очевидно се касае за друг човек, който е имал да урежда сметки с правосъдието.

Усетих, че ще изгубя съзнание. Значи Мино беше в затвора, а Сондзоньо — убеден, че аз съм го предала. Всеки на негово място при това положение щеше да помисли същото. Мино не беше на свобода, а Сондзоньо ще ме търси, за да си отмъсти. Бях поразена и докато отстъпвах към вратата, едва успях да промълвя: „Горко ми.“

Трябва да съм била много бледа, защото Астарита ненадейно изгуби мрачния си, доволен и победоносен вид, дойде до мене и задъхан предложи:

— Седни сега да поговорим. Няма нищо непоправимо.

Отрицателно поклатих глава и сложих ръка на бравата. Той ме спря и със заекване допълни:

— Слушай… обещавам ти, че ще направя всичко възможно… Лично ще го разпитам… Ако не е извършил нещо тежко, в най-скоро време ще наредя да го освободят… Така добре ли е?

— Да, добре — отговорих с угаснал глас и с усилие додадох: — Каквото и да предприемеш, знай, че ще ти бъда благодарна.