Читать «Римлянката» онлайн - страница 192

Изкачих стъпалата по две наведнъж и задъхана застанах пред вратата. Възрастната камериерка незабавно отвори и аз я попитах за Мино. Тя изплашена ме изгледа и без да продума, избяга вътре, като ме остави на прага. Реших, че е отишла да предупреди Мино, влязох в коридора и затворих вратата. Дочух шушукане зад завесата, която разделяше преддверието от коридора. После завесата се вдигна и се появи вдовицата Медолаги. След нашата първа и последна среща бях я забравила. Когато неочаквано пред мене изникнаха масивната й черна фигура и бялото лице с мъртвешката маска около очите, не знам защо се изплаших, сякаш насреща ми стоеше кошмарен призрак. Тя се спря и от разстояние ме попита:

— Господин Диодати ли търсите?

— Да.

— Арестуваха го.

Не я разбрах правилно, кой знае защо ми хрумна, че арестът на Мино е свързан с престъплението на Сондзоньо, и изпелтечих:

— Арестуван… но той няма нищо общо.

— Нищо не знам — заяви тя. — Знам само, че дойдоха, направиха обиск и го арестуваха.

По отвратеното й изражение отгатнах, че няма да ми каже нищо, но все пак не се въздържах и попитах:

— Но защо?

— Госпожице, вече ви казах, че нищо не знам.

— Къде го отведоха?

— Нищо не знам.

— Кажете поне дали е поръчал нещо.

Този път тя дори не ми отговори, а обидена, величествено ми обърна гръб и властно извика:

— Диомира!

Възрастната камериерка с изплашеното лице се появи. Като придържаше завесата, господарката направи движение към вратата, подканяйки ме да си тръгна.

— Изпратете госпожицата!

Завесата се спусна.

Едва след като слязох по стълбите и се озовах на улицата, най-после осъзнах, че арестуването на Мино и престъплението на Сондзоньо са две отделни неща, независещи едно от друго. Всъщност единственото, което ги свързваше, беше моята уплаха. Струпалите се нещастия налагаха да призная щедростта на съдбата, която без остатък и наведнъж ми поднасяше гибелните си дарове, както през топлия сезон едновременно зреят най-различни плодове. Поговорката вярно гласи, че бедата не идва сама. Колкото повече се замислях, толкова по̀ го разбирах и вървях из улиците, свела глава и рамене под тази своеобразна градушка.

Естествено човекът, към когото най-напред помислих да се обърна, беше Астарита. Знаех наизуст служебния му телефон, влязох в първото кафене, на което се натъкнах, и набрах номера. Телефонът даваше свободно, но никой не вдигна слушалката. Набрах още няколко пъти номера и установих, че Астарита не е там. Сигурно беше отишъл да вечеря и щеше да се върне по-късно. Знаех, че е така, но както се случва, се надявах, че точно този път по изключение ще го намеря в службата.

Погледнах часовника. Беше осем вечерта и преди десет Астарита нямаше да се върне в службата. Бях се изправила на ъгъла на някаква улица, насреща се простираше дъговиден мост, по който постоянно изникваха минувачи, сами или на групи, черни и забързани те летяха срещу мене като изсъхнали листа, подгонени от нестихващ вятър. Отвъд моста редицата къщи с осветени прозорци, зад които между масите и мебелите се движеха хора, излъчваха спокойствие. Дойде ми наум, че не съм далече от централния полицейски участък, където предполагах, че са отвели Мино, и макар да разбирах, че е отчаяна постъпка, реших да ида там и да поискам сведения. Предварително знаех, че няма да ми ги дадат, но не ме интересуваше, единственото, което исках, бе да направя нещо за Мино.