Читать «Римлянката» онлайн - страница 190

— Джино няма да те издаде — казах. — Не му изнася, пък и много се страхува от тебе.

Разговаряхме приглушено, вървейки един до друг, без да се поглеждаме. Беше привечер, синкава мъгла обгръщаше тъмните крепостни стени, белите клони на чинарите, жълтеникавите сгради и източения силует на големия булевард. Когато стигнахме до входната врата, за първи път ясно изпитах чувството, че изневерявам на Мино. Щеше ми се да се залъжа, че Сондзоньо е един от многото мъже, но съзнавах, че не е вярно. Влязох в тъмния вход, затворих вратата, спрях и се обърнах към Сондзоньо.

— Виж какво — рекох, — по-добре е да си идеш.

— Защо?

Независимо от страха, който ми вдъхваше, му казах цялата истина.

— Защото обичам друг мъж и не искам да му изневерявам!

— Кой? Онзи, дето беше с тебе в трамвая ли?

Изплаших се за Мино и бързо отговорих:

— Не, друг. Не го познаваш. А сега бъди така добър да ме оставиш, върви си.

— А ако не искам да си ида?

— Не разбираш ли, че някои неща не могат да се постигнат насила? — започнах.

Не можах да довърша. Не виждах какво прави в тъмнината Сондзоньо, но изневиделица с опакото на ръката си той с ужасна сила ме удари през лицето. После ми заповяда: „Тръгвай“.

С наведена глава тръгнах към стълбите. Сондзоньо ме стисна за ръка, придържаше ме на всяко стъпало и имах чувството, че ме повдига над земята и ме кара да прелитам стъпалата. Бузата ми пареше, но не това ме ужасяваше най-силно, а някакво злокобно предчувствие. Усещах, че с шамара се е нарушил щастливият ритъм от последно време и трудностите и страховете пак започват. Обзе ме силно отчаяние, но веднага реших да убягна на съдбата, която бях прозряла. Още същия ден щях да се махна от къщи, да отида другаде, при Джизела или в някоя стая под наем.

Тъй напрегнато го обмислях, та почти не забелязах, че влизам вкъщи, минавам през коридора и се озовавам в моята спалня. Съвзех се, почти ми се ще да кажа, събудих се, седнала в края на леглото, докато Сондзоньо с точните си и приятни движения на уреден мъж сваляше последователно дрехите си и методично ги подреждаше на стола. Ядът му беше минал и той спокойно се обърна към мене:

— Исках да дойда по-рано, но не можах. Обаче все си мислех за тебе.

— Какво си мислел? — машинално попитах.

— Че сме създадени един за друг.

Замълча, постоя така с жилетката от костюма си в ръка, после с особен тон добави:

— Дойдох да ти направя едно предложение.

— Какво?

— Имам пари. Ще заминем заедно за Милано, там имам много приятели. Искам да почна работа в един гараж… а и в Милано ще можем да се оженим.

Толкова сломена се почувствах и тъй ми прималя, че затворих очи. За първи път след Джино някой ми предлагаше женитба, и то Сондзоньо. Толкова бях мечтала за нормален живот, със съпруг и деца и ето, той ми бе предложен. Но в случая нормалността приличаше на някаква опаковка, под която всичко бе ненормално и страховито.

Унило попитах:

— Но защо? Едва се познаваме, виждали сме се само веднъж.

Сондзоньо седна до мене, прегърна ме и отговори:

— Никой не ме познава по-добре от тебе. Знаеш всичко за мене.