Читать «Римлянката» онлайн - страница 194

При вика ми мъжете се бяха обърнали и аз успях да ги зърна — бях се припознала. Запъхтяна отговорих:

— Арестували са мой приятел. Искам да знам дали са го довели тук.

— Как се казва? — с вид на несъмнен авторитет попита часовоят, но не ме пусна.

— Джакомо Диодати.

— Какво работи?

— Студент е.

— Кога е арестуван?

Внезапно проумях, че ми задава въпросите, за да си придаде важност, и нищо не знае. Ядосана, казах:

— Вместо да ме разпитвате, кажете къде е.

Бяхме сами, той се огледа наоколо, притисна ме до себе си и нахално прошепна:

— За студента ще помислим, а сега ме целуни.

— Я ме пуснете и не ми губете времето! — с ярост извиках.

Блъснах го и побягнах, хлътнах в друг коридор, видях отворена врата, стаята бе по-просторна от останалите, в дъното й, зад бюрото, седеше мъж на средна възраст. Влязох и на един дъх изрекох:

— Бих искала да знам къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

Мъжът вдигна очи от разгърнатия върху бюрото вестник и смаяно ме изгледа:

— Бихте искали да знаете…

— Да, къде са отвели студента Диодати, арестуван този следобед.

— Но коя сте вие? Как си позволявате да влизате?

— Няма значение, само ми кажете къде е.

— Коя сте вие? — повтори той, удряйки с юмрук по бюрото. — Как смеете? Знаете ли къде се намирате?

Внезапно разбрах, че не само няма да науча нищо, но и има опасност да ме арестуват, а в такъв случай нямаше да мога да разговарям с Астарита и Мино щеше да остане в затвора.

— Няма значение — казах, отстъпвайки назад. — Беше грешка. Простете.

Моите извинения го вбесиха повече от въпросите, които бях задала. Ала вече бях близо до вратата.

— Влиза се и се излиза само с фашистки поздрав! — изкрещя мъжът, като посочи плакат, окачен над главата му.

Кимнах, сякаш да потвърдя, че е прав и е редно да се влиза и излиза с фашистки поздрав, и като продължих да отстъпвам, напуснах стаята. Извървях целия коридор, дълго обикалях, накрая открих стълбището и заслизах бързо. Минах край пропуска и излязох навън

Единственият резултат от нахлуването ми в полицейския участък беше, че убих малко време. Изчислих, че ако тръгна бавно към министерството на Астарита, ще мине почти цял час. После, щях да седна в някое кафене и след двайсетина минути да телефонирам на Астарита с надеждата да го намеря.

Пътьом ми дойде наум, че арестуването на Мино е отмъщение на Астарита. Той заемаше висок пост именно в политическата полиция, която бе арестувала Мино; естествено, дълго са го следили, знаели са за отношенията ни и нищо чудно, ако делото е минало през ръцете на Астарита и пронизан от ревност, да е издал заповед да бъде задържан. Това предположение много ме ядоса. Астарита бе все тъй влюбен в мене и чувствах, че съм способна да го накарам прескъпо да заплати за злобната си постъпка, в случай че се уверя в основателността на подозренията си. Същевременно ужасена разбирах, че нещата не стоят така и че със слабите си оръжия се готвя за бой с труден и безлик противник, който притежаваше солидно действаща машина, а не чувствителност и уязвими страсти.

Щом стигнах до министерството, се отказах от намерението си да седна в някое кафене и се запътих право към телефона. Още след първото позвъняване слушалката се вдигна и чух гласа на Астарита.