Читать «Римлянката» онлайн - страница 179

— Какви въпроси?

— Няма значение какви — нехайно отвърна той. — Неудобни. Едно важно изречено „така“ затваря устата и на най-любопитните. Така… без никаква причина… така.

— Не те разбирам.

— Какво значение има, че не се разбираме, щом наистина се обичаме? — рече накрая той, като ме прегърна по свойствения си ироничен маниер, лишен в същината си от любов.

Спорът завърши. Защото Мино не само че никога не се отдаваше напълно, с чувство и запазваше известна резервираност за най-важното, за да лиши от стойност редките си любовни изблици, но и изобщо не ми доразкриваше мислите си; винаги, когато смятах, че съм достигнала сърцевината на разсъжденията му, той ме отблъскваше с шега или комична постъпка, убягваше ми и аз не можех да го разбера. Беше във всяко отношение изплъзващ се. Отнасяше се с мене като с по-низш човек, все едно експериментираше с научна цел. Може би именно затова толкова, тъй покорно и безнадеждно го обичах.

Всъщност имах впечатлението, че мрази не само собственото си семейство и среда, а всички хора. Не помня повода, по който веднъж той заяви:

— Богатите са ужасни, но и бедните, макар по други причини, не са по-добри.

— Я по-добре — казах — направо си признай, че ненавиждаш хората, без изключение.

Започна да се смее:

— Теоретично, когато не съм сред тях, не ги ненавиждам. Даже, колкото повече вярвам, че ще се усъвършенстват, толкова по-малко ги мразя. Ако не вярвах в това, не бих се занимавал с политика. Когато съм сред хора обаче, те наистина ме ужасяват. — И изведнъж горчиво добави: — Хората нищо не струват.

— Ние също сме хора — възразих — и излиза, че нищо не струваме. Следователно нямаме право да съдим.

Мино отново се засмя и отвърна:

— Но аз не ги съдя, усещам ги или по-точно ги подушвам, както кучето подушва следа. Нима кучето съди? Подушвам ги коварни, глупави, егоистични, дребнави, вулгарни, неискрени, горделиви, пълни подлеци. Подушвам ги, това е усещане. Нима може да се заличи едно усещане?

Чудех се какво да отговоря, затова казах само:

— Аз нямам такова усещане.

Веднъж Мино подхвърли:

— Всъщност не знам дали хората са добри или лоши, но без съмнение са ненужни, излишни.

— Какво ще рече това?

— Искам да кажа, че прекрасно би могло да мине и без човечеството. То не е нищо повече от един грозен израстък върху лицето на земята… Светът ще бъде несравнимо по-хубав без хората, без техните градове, улици, пристанища, малките им удобства. Представи си колко по-красиво би било, ако има само небе, море, дървета, земя, животни.

Не се стърпях, засмях се и възкликнах:

— Колко си странен!

— Човечеството — продължи той — е нещо безначално и безкрайно, но категорично отрицателно. Неговата история е само продължителна прозявка от скука. За какво е нужно човечеството? Аз бих могъл да мина и без него.

— Но ти също — казах — си част от него. И без себе си ли можеш да минеш?

— Преди всичко без себе си.

Друга негова фиксидея, необяснима, доколкото не се стремеше да я приложи на практика и служеше единствено за да му разваля удоволствието, беше целомъдрието. Мино непрестанно го възхваляваше и най-вече, сякаш напук, непосредствено след като бяхме се любили. Твърдеше, че любовта е най-глупавият и най-лесен начин да се освободиш от всички въпроси, като прикрито и незабелязано ги пропъдиш от съзнанието си, както нежелани гости се извеждат през страничния вход.