Читать «Римлянката» онлайн - страница 177

— Ако ти давам от моите пари, ще ми бъде много приятно, а съм сигурна, че и ти ще изпиташ някакво удоволствие.

Той започна да се смее и отговори:

— Нашите отношения, поне доколкото ме засягат, не се базират на удоволствието.

— А на какво?

Мино се поколеба и отвърна:

— На волята ти да ме обичаш и на слабостта ми да й се противопоставям… Но не е речено, че слабостта ми е безгранична.

— Какво значи това?

— Съвсем просто е — спокойно отговори той. — Толкова пъти съм ти го обяснявал. Ние сме заедно, защото ти пожела. Аз обаче не съм искал и поне теоретически няма да го поискам.

— Стига, стига! — прекъснах го. — Не става дума за нашата любов. Сгреших, че заговорих за това.

Нерядко, когато се замислях за характера му, с болка стигах до извода, че той изобщо не ме обича и за него аз съм като предмет за някакъв си експеримент. В действителност Мино беше всецяло зает със себе си, но вътре, в тези граници, характерът му се разкриваше като изключително сложен. Той беше — както, струва ми се, вече стана ясно — младеж от заможно провинциално семейство, деликатен, интелигентен, образован, възпитан, сериозен. Неговото семейство, от малкото, което успях да разбера, защото той не обичаше да говори, беше точно от онези, в които, с напразните си мечти за нормалност, ми се щеше да съм родена. Семейството беше традиционно: бащата лекар и собственик на земи, майката сравнително млада, прекарва голяма част от времето си вкъщи и мисли само за съпруга и децата, три по-малки сестри и по-голям брат. Вярно, бащата беше работодател и местен авторитет, майката съвсем престорено набожна, сестрите по-скоро вятърничави, а по-големият брат направо разюздан младеж от рода на Миновия приятел Джанкарло, но недостатъците им, общо взето, бяха напълно приемливи и на мене, родената сред толкова различни условия и хора, едва ли не ми се виждаха качества. Неговото семейство беше доста задружно и всички — родителите, братът и сестрите — бяха много привързани към Мино.

Мислех, че е голям късметлия, като се е родил в подобна среда. Ала Мино изпитваше към близките си неприязън, антипатия и отвращение, които не можех да си обясня. И същите, неприязън, антипатия и отвращение, изглежда, изпитваше и към себе си заради онова, което е и което прави. Но омразата към самия себе си вероятно бе само отражение на омразата му към семейството. С други думи, той сякаш ненавиждаше у себе си всичко, което бе останало предано на семейството или, с други думи, което дължеше на влиянието на домашния кръг. Казах, че беше възпитан, образован, интелигентен, деликатен, сериозен. Мино презираше интелигентността, възпитанието, културата, деликатността и сериозността си само защото подозираше, че ги дължи на средата и дома, в който беше роден и израснал.

— Но всъщност — попитах го веднъж — какъв ти се иска да бъдеш? Това са все хубави качества, трябва да благодариш на Бога, че ги притежаваш.