Читать «Римлянката» онлайн - страница 178

— Хм — едва промълви той, — но как ми служат… Лично аз предпочитам да съм като Сондзоньо.

Кой знае защо, Мино беше поразен от историята на Сондзоньо.

— Какъв ужас! — възкликнах. — Той е чудовище, а ти искаш да приличаш на него.

— Естествено, че не искам във всяко отношение да бъда като Сондзоньо — спокойно обясни. — Просто го посочих, за да поясня мисълта си. И все пак Сондзоньо е създаден да живее на този свят, а аз — не.

— А ще ти е интересно ли да знаеш каква бих искала да съм аз? — попитах.

— Да чуем.

— Бих искала да съм — започнах бавно, наслаждавайки се на думите, всяка от които, струва ми се, съдържаше по една моя дълго лелеяна мечта — точно такава, какъвто си ти, макар че на теб ти е неприятно да си такъв… Да съм родена в богато семейство като твоето, което да ми даде добро възпитание, да живея в хубава и чиста къща като твоята… Иска ми се да съм имала способни учители, гувернантки чужденки, да ходя всяко лято на море или планина, да имам хубави дрехи, да ме канят на гости и да приемам гости… После да се омъжа за някой добър, заможен мъж с професия, който да ме обича. Да живея с него и да имам деца.

Разговаряхме легнали в леглото. Внезапно, както често постъпваше, Мино скочи върху мене, притисна ме грубо, почна да ме разтърсва и заповтаря:

— Браво, браво!… Значи искаш да си като госпожа Лобианко.

— Коя е госпожа Лобианко? — объркана и малко засегната попитах.

— Една отвратителна вещица, която често ме кани на приемите си с надеждата, че ще се влюбя в някоя от ужасните й дъщери. Защото аз съм това, което на светски жаргон се нарича добра партия.

— Но аз съвсем не искам да съм като госпожа Лобианко.

— И въпреки всичко щеше да си, ако притежаваше нещата, за които говориш. И госпожа Лобианко е родена в богато семейство, което й е дало отлично възпитание, осигурило й е надарени учители и гувернантки чужденки, пратило я е на училище, дори, мисля, в университет. И тя е била отгледана в красива и хигиенична къща, и тя всяко лято е ходила на море или планина, носила е хубави дрехи, канили са я на гости и е приемала гости… куп покани и куп приеми… Тя също се е омъжила за добър мъж — инженер Лобианко, който работи и носи много пари вкъщи. Най-сетне и тя има от съпруга си, на когото даже вярвам, че не е изневерявала, няколко деца. По-точно три дъщери и син. И въпреки това, както казах, е отвратителна вещица.

— Но тя щеше да е същата, независимо от средата си.

— Не, тя е като приятелките си и приятелките на нейните приятелки.

— Щеше да е същата — възразих, опитвайки да се освободя от неговата възгруба прегръдка, — всеки си има характер. Навярно госпожа Лобианко е вещица, но аз съм сигурна, че при такива условия щях да съм много по-добра, отколкото съм сега.

— Нямаше да си по-малко ужасна от госпожа Лобианко.

— Но защо?

— Така.

— Да видим… Твоето семейство струва ли ти се ужасно?

— Без съмнение.

— Ти също ли си ужасен?

— Също. Във всичко, по което приличам на семейството си.

— Но защо, кажи защо?

— Така.

— Не е отговор.

— Същия отговор — рече той — би ти дала госпожа Лобианко, ако й зададеш определени въпроси.