Читать «Римлянката» онлайн - страница 162

— Нещата, които ми довери, дъще моя, са страшни и потресаващи, разумът отказва да ги приеме… Добре направи, че се изповяда… Аз ще сторя за тебе всичко, което е по силите ми.

Бе изминало доста време, откакто за пръв и единствен път се бях изповядвала в тази църква. И в порива на моята доброта почти бях забравила за характерното френско произношение на отец Елиа. Този изповедник имаше акцент от не знам кой район точно, но без съмнение беше италианец и говореше с типичната за много свещеници сладникавост. Изведнъж разбрах заблудата си и се вледених като човек, който доверчиво и с желание протяга ръка, за да откъсне хубаво цвете, но усеща, че пръстите му докосват студената кожа на змия. Така към неприятната изненада, че съм се озовала срещу изповедник, различен от онзи, когото си представях, се прибави и ужасът, който събуди в душата ми неговият неискрен глас. Все пак намерих сили да измънкам:

— Вие наистина ли сте отец Елиа?

— Той самият — отговори непознатият. — Защо? Навярно и друг път си идвала тук?

— Веднъж.

Той помълча, после поде:

— Всичко, което ми каза, заслужава да бъде разгледано наново, точка по точка… Касае се не за едно, а за редица неща, някои от които засягат тебе, други — останалите… Но доколкото си свързана, даваш ли си сметка, че си допуснала изключително тежки грехове?

— Да, съзнавам — измърморих.

— И си се разкаяла?

— Мисля, че да.

— Ако разкаянието ти е искрено — поверително и бащински продължи той, — естествено можеш да се надяваш на опрощение, но, уви, не си само ти… Има и други, които са се провинили и са извършили престъпления… Ти знаеш за едно потресаващо престъпление… по ужасен начин е бил убит човек. Не те ли подтиква съвестта да разкриеш името на виновника, за да бъде наказан подобаващо?

Караше ме да предам Сондзоньо. В качеството си на свещеник имаше това право, но освен че се бях лъгала точно в такъв момент, моите подозрения и опасения се засилиха от тона, с който ми говореше.

— Ако кажа кой е — изпелтечих, — и аз ще вляза в затвора.

— Хората, както и Бог — незабавно откликна той, — ще оценят жертвата и разкаянието ти. Законът освен наказание познава и прошка… в замяна на много по-леко страдание в сравнение с агонията на покойния ти ще помогнеш да се укрепи справедливостта, така жестоко накърнена. Не чуваш ли гласа на жертвата, която напразно моли за милост убиеца си?

Не преставаше да ме увещава, като точно според задълженията си грижливо и не без задоволство подбираше думи от свещеническата фразеология. Моето огромно, почти истерично и единствено желание бе да се махна. Бързо казах:

— Искам да си помисля дали да съобщя. Утре ще се върна и ще ви кажа какво съм решила. Ще ви намеря ли тук?

— Разбира се, по всяко време.

— Добре тогава — зашеметена рекох. — Засега ви моля само да предадете пудриерата.

Замълчах, свещеникът се помоли кратко, попита ме повторно дали наистина съм се разкаяла и съм взела решение да променя живота си, и след като чу утвърдителния ми отговор, ме опрости. Прекръстих се и излязох от изповедалнята, но в същото време той отвори вратичката и застана пред мене. Всички страхове, които ми беше вдъхнал неговият глас, веднага се потвърдиха и от външния му вид. Беше нисък, с голяма глава, наклонена настрани като при изкривяване на врата. Дори нямах време да го разгледам хубаво, толкова бързах да изляза от църквата и тъй силен бе ужасът ми от него. Зърнах жълто-черното му лице с високо бледо чело, дълбоко хлътнали в орбитите очи, сплескан нос с широки ноздри и голяма безформена уста с увиснали синкави устни. Сигурно не беше стар, просто беше без възраст. Като сложи ръце на гърдите си и поклати глава, свещеникът с огорчение рече: