Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 22

Слугата остави подноса и гарафата.

— Да, лорд Сетберт. — И тръгна към изхода на шатрата.

Сетберт се засмя и сръчка дамата с лакът.

— Поучи се!

Тя се усмихна слабо, също толкова фалшиво, колкото беше и гневът му.

Сетберт плесна и подсвирна.

— Слуга, промених си мнението. И черешовото вино става.

Металният човек напълни чашите им и се оттегли към кухнята, за да поднесе първото ястие.

— Прекрасна машина — отбеляза Рудолфо.

Сетберт засия.

— Възхитителна е, нали?

— Откъде я намерихте?

— Беше… дар. От андрофрансините.

Изражението на Джин Ли Там говореше друго.

— Мислех, че пазят ревностно магиите и машините си — каза Рудолфо и вдигна чаша.

Сетберт също вдигна своята.

— Може би. От някои.

Рудолфо пусна покрай ушите си неприкритата обида. Металният човек се завърна с купички с димяща рачешка яхния. Сервира ги пред всеки с внимателна прецизност.

— Наистина е възхитителна.

— И освен това може да правят почти всичко. Стига да знаеш как да ги накараш — изтъкна Сетберт.

— Наистина ли?

Надзорникът плесна с ръце.

— Слуга, изпълни свитък седем три пет.

Нещо изщрака. Металният човек разпери ръце и запя, а краката му се задвижиха в неприличен танц.

— Баща ми и майка ми бяха андрофрансински братя или поне така ми каза леля ми Абата… — Песента беше крайно мръсна. Накрая металният човек приключи с дълбок поклон.

Лейди Джин Ли Там се изчерви.

— Това беше проява на лош вкус, с оглед на последните събития.

Сетберт я изгледа сурово и се усмихна на Рудолфо.

— Простете на конкубината ми. Напълно е лишена от чувство за хумор.

Рудолфо забеляза как ръцете й побеляха от стискане на салфетката и той се замисли над очертаващите се възможности.

— Странно, че андрофрансините са научили слугата си на толкова… живописна песен.

Тя вдигна поглед към него. Очите й молеха за спасение. Устните й бяха присвити.

— А, не са те. Аз бях. Тоест моят човек.

— Имате човек, който може да създава команди за тази възхитителна машина?

Сетберт лапна една лъжица яхния и покапа ризата си.

— Естествено — отговори той с пълна уста. — Разглобявали сме тази играчка дузина пъти. Знаем я от глава до пети.

Рудолфо опита от ястието и почти му прилоша от силния морски вкус. Той избута купата настрани.

— Може би ще ми заемете вашия човек за малко.

Сетберт присви очи.

— За какво ви е, Рудолфо?

Рудолфо изгълта виното на един дъх, опитвайки да премахне соления вкус в устата си.

— Изненадващо се сдобих със собствен метален човек. Бих искал да го науча на нови номера.

Сетберт пребледня леко, после започна да почервенява.

— Вярно ли? Собствен метален човек?

— Точно така. Казаха, че бил последният оцелял от Уиндвир. — Рудолфо плесна с ръце и се изправи. — Стига сме говорили за играчки. Красивата дама има нужда от танц. И Рудолфо би й предложил, ако бъдете така добър да накарате машината да изпее нещо по-прилично.

Тя се надигна въпреки намръщването на Сетберт.

— В интерес на държавните отношения. За мен ще е чест.

Започнаха да подскачат и да се въртят из шатрата, докато металният човек пееше весела песен, използвайки гърдите си като барабан. Рудолфо оглеждаше внимателно партньорката си, доколкото бе благоприлично. Имаше стройна шия и тънки глезени. Повдигнатите й гърди се притискаха в копринената риза и се подрусваха леко, докато се движеше с отработена грация и самоувереност. Беше живо произведение на изкуството и той осъзна, че трябва да я има.