Читать «Ридание (Книга първа от „Псалмите на Исаак“)» онлайн - страница 19

— Ти разбра ли?

— Да, милорд.

Рудолфо се надвеси над него и заговори тихо в ухото му.

— Бъди смел. Възможно е да си просто оръдие в ръцете на друг злодей.

Цитатът от Уимската библия го изненада.

— „Дори плугът изпитва любов към разораната земя; дори мечът тъжи за пролятата кръв.“

Рудолфо погали леко полираното рамо.

— Ще продължим, когато се върна.

Навън небето посивяваше с наближаващото утро. Рудолфо усещаше умората зад очите си и по върховете на пръстите. Беше дремал по малко, но не бе спал напълно от четири дена, когато съобщението призова Скитащата армия на югозапад. След вечерята. Щеше да спи тогава.

Очите му се стрелнаха към руините на града, оцветени в лилаво от наближаващата зора.

— Богове! — прошепна той. — Какво неочаквано оръжие.

Джин Ли Там

Джин Ли Там скри откраднатата магическа торбичка в шатрата си. Докато се надигаше, чу учтиво покашляне зад себе си и се завъртя.

Беше младият лейтенант, онзи, който й бе довел кон, докато пътуваха.

Тя се изправи.

— Да?

— Лорд Сетберт ви уведомява, че Рудолфо и антуражът му ще пристигнат до час. Надзорникът ви очаква на тържествената трапеза.

Джин Ли Там кимна.

— Благодаря. Ще бъда там.

Лейтенантът се размърда неловко. Искаше да пита още нещо, но се колебаеше.

— Влезте, лейтенант. — Тя го огледа. Беше около двайсетгодишен и личеше, че е син на някой ентролузиански дребен благородник, който няма търпение да остави следата си по света. Пристъпи към него, но не много близо, за да не го притесни с височината си. За момента искаше да спечели доверието му. — Искате да кажете нещо ли?

Очите му пробягаха из помещението, а ръцете му замачкаха шапката.

— Имам въпрос. — Започна колебливо, но после заговори бързо. — Но не съм сигурен дали искам да знам отговора.

— Може и да не ви отговоря — подхвърли тя. — Питайте все пак.

— Някои от мъжете са чули как надзорникът говори с генералите през последните два дена. Други са дочули съгледвачите. Казват, че от Уиндвир не е останало нищо, освен металните хора и момчето.

— Това изглежда вярно — отвърна Джин Ли Там. — Но се надявам, че няма да се окаже така.

Явно още не беше се усетил. Искаше да пита още нещо, но не беше сигурен дали може да й се довери. Тя реши да рискува и да използва езика със знаци, който ползваха в делтата.

„Можеш да ми се довериш.“

Той примигна.

„Знаеш ли нашите знаци?“

Тя кимна.

— Да. — Докато говореше, ръцете й продължаваха да се движат. „Питай каквото искаш, лейтенант.“

Ръцете му бяха заети с шапката и той я нахлупи на главата си.

— Няма да е учтиво. — Но пръстите му се размърдаха. „Казват, че надзорникът имал предварителна информация за гибелта на Уиндвир от шпионите си в града. Че сме тръгнали да помогнем заради родството.“

Пръстите му се отпуснаха и тя разбра. Младежът беше на ръба.

— Прав сте. Няма да е учтиво. Той е надзорник. Вие сте негов лейтенант. Аз съм негова конкубина. — „Надзорникът имаше предварителна информация.“

— Съжалявам, че ви обезпокоих, милейди. — И отново с ръце: „Хората са го чули да се хвали. Твърдял, че е предизвикал гибелта на андрофрансинския град.“