Читать «Размишления в катраненото буре» онлайн - страница 125

Виждах влака. Въпреки извивките на пътя и правата линия на железния път, малко по малко напредвах. Настигах го. Влакът щеше да спре за няколко минути в Кълуни. Щях да успея. Продължих да натискам газта. Щях да видя Мишел. Щях да изрека думите. Може би щях да замина с нея. За Германия.

За където и да е. Или щях да я убедя да остане.

Една отсечка от пътя се гуши до самата жп линия. Сещате се. Между тях има възвишение с млади брези. Само това. Там най-после се изравних с влака. Бях превъзбуден. Намирах се само на няколко метра от нея. Бях толкова близо, че можех да виждам пътниците във вагоните. Малко над мен. Напрегнах се да открия Мишел. Знаех къде седи. Към средата на влака. И да, видях я.

Започнах да крещя. Не вътре в себе си. С всичката сила на гласа ми. Обичам те. Ето какво крещях. Мишел, обичам те. Започнах да махам с ръка. Блъсках по стъклото. Отначало тя гледаше надолу и не ме виждаше. После вдигна поглед към прозореца и ме видя. Стана и притисна лице към прозореца. С ръце върху стъклото. С длани на стъклото. Знаете как. А аз махах с ръка и крещях с пълно гърло. Мишел, обичам те. Бях във възторг, защото Кълуни беше съвсем близо. Щях лесно да изпреваря влака.

Така си мислех, докато натисках педала на газта в пода. С пълната бързина на стария камион. По-бързо, отколкото бих посмял някога.

И после. Знаете. Представяте си тази отсечка от пътя. Веднага след правата отсечка покрай линията пътят прави няколко остри завоя. Като извивките на змиорка, изтеглена на пясъка, опитваща се да избяга от своя преследвач.

Успях да взема първия завой. Закрепих се на пътя и след втория завой, макар да губех контрол върху камиона. Последният завой вкарва пътя под железопътния надлез. Ужасно остър завой. Отпреде ми изникна стената на моста от дялан камък.

Над себе си чувах настойчивото тракане на железните колела. Влакът напредваше към Кълуни и Бойл. Към Мълингар и Дъблин. Носейки я към Германия. Германия.

Сега влакът беше отминал и всичко беше съвсем тихо. Вече не крещя. Не съм ужасен. Напълно спокоен съм. Разбирам, че разполагам с един миг преди удара. Но един миг е един ден, един живот. Аз съм спокоен, напълно спокоен. Мисълта ми се избистря докрай. И се изпълва с дълбокото, предълбоко съзнание за всичко, което зная, за всичко което съм научил от старите хора, историята на моя народ от началото на времето. Това е миг на чист покой. Този миг чист покой.

Сега се вглеждам в стената. Прямо. Отблизо. Стената е срещу мен. Виждам всеки камък, внимателно изсечен, внимателно поставен, чакал ме през цялото това време. И във всеки камък виждам всяко негово зрънце. А зрънцата са изцапани с червено. Не изпитвам страх. И се чувствам горд, че не изпитвам страх. Сякаш мога да накарам този миг да продължи вечно. Да държа тази стена на разстояние от мен вечно. Само като се съсредоточа. Със силата на съзнанието си. Насочено в момента преди смъртта.

Вниманието ми привлича малката фигурка на Св. Антоний, залепена на арматурното табло. Тялото залепено за стъклото. И си спомням сведената усмивка на момичето от Тобъркъри. Сияйна. Бистра. Разбирам, че когато стигнем стената, фигурката ще понесе първия удар. Протягам бързо ръка. Грабвам фигурката. Сякаш отслабването на концентрацията позволява на стената да нахлуе през прозореца. Усещам първия удар върху юмрука си, върху кокалчетата на ръката. Твърд. Силен. Решителен.