Читать «Размишления в катраненото буре» онлайн - страница 124

Да, познах рая. И това прави ада толкова по-труден за понасяне.

Закарах я на гарата. Бях вцепенен. Безмълвен. Помогнах й да качи куфарите си на влака. После слязох. На перона. Двамата. Гледахме се. Толкова много имаше за казване. Толкова малко можеше да бъде изказано.

Кондукторът започна да затваря вратите. Време за раздяла. А не бяхме си казали и дума.

По нейния си начин тя изписа на лицето си съжаление, самота, тъга. Направи физиономия. Смешна. А аз се усмихнах. Надявах се и аз да изразявам това чувство. Трябваше да плача, но проклетите сълзи бяха заседнали в гърлото ми така, както и думите.

Тя вдигана ръка. Прегърна ме. Целуна ме по бузата. После по другата буза.

„Сбогом, Лофтий,“ каза тя и стъпи на влака. Каза го нежно. Но почувствах, че гласът й затрепери.

Влакът потръпна и се задвижи. Тя си отиваше.

И усетих как сълзите ми извират и се стичат по лицето ми. Тя си беше заминала, а аз дори не бях успял да й кажа сбогом. Не казах и дума, по дяволите. Мълчах като пукал. Какво щеше да си помисли? Можех да й кажа да пише. Да ми каже дали е добре. Да знам къде се намира. Да запазим шанс да се видим отново. Някога. Но нищо. Не казах нищо. Дори не й бях казал, че я обичам.

Докато влакът напускаше гарата се обърнах да си тръгна и се ударих в кош за боклук. Изритах коша. Побързах да напусна гарата.

Светът ме очакваше навън. Студен. Сякаш арктически вятър лъхаше от самия паваж. Това беше светът без Мишел. Студен и безрадостен. Това не беше свят, в който исках да се намирам. Имах нужда от нея. Трябваше да си я върна.

А ако бях проговорил? Щеше ли да остане? Ако бях проговорил? Щеше ли да ме покани със себе си? В Германия. Където и да е. Заедно щяхме да оцелеем. Вече никога нямаше да разбера. Само защото не бях проговорил.

А думите бяха заседнали в мозъка ми. Подиграваха ми се. Изгаряха ме като лед. Никога нямаше да успея да се освободя от тях. Защото не бях проговорил, когато имах тази възможност.

Бях стигнал до камиона. Качих се. Запалих. Думите. Думите. Трябваше да изрека думите. За да знае, че я обичам. Дори от това само да й стане интересно. Или неудобно. Дори да изпиташе съжаление към мен. Трябваше да изговоря думите.

Имаше още една възможност. Последна. Линията беше лоша. Влакът беше бавен. В първата част от маршрута се движеше тромаво. Първата спирка. Кълуни. Можех да стигна до Кълуни заедно с влака. Ако побързах.

И аз бързах. Подкарах като луд, излязох от града на пътя. Знаете ли пътя? Той се извива до село Балисодеър, постоянно близо до железопътната линия. Когато стигнах Балисодеър, вече виждах задницата на влака да се промъква между къщите.

Ускорих. Профучах през селото. След моста завих наляво и се отправих към Кълуни. Знаете ли пътя между Балисодеър и Кълуни? Само завои. Събира се с железния път, после се отдалечава и отново се събира. Като в някакъв откачен валс.