Читать «Размишления в катраненото буре» онлайн - страница 123

„Какво мислиш да правиш?“ попитах. Страхувах се от отговора.

„Мисля, че искам да замина за Германия. Онзи ден, когато прекосихме граничния пункт, преминахме през най-красивата страна, която съм виждала. Имаше малки селца с водоеми с патици и с дървета. Имаше градове с магазини. Имаше замъци на върховете на хълмове. Попитах ги къде се намираме. Те казаха, че това е Германия. И аз пожелах да замина и да живея в Германия. Сега разполагам с пари, Лофтий, благодарение на теб. Мога да устроя живота си в Германия. Мога да си намеря работа. Истинска работа. Никакви улици. А онези мъже няма да успеят да ме открият там. Ти ме спаси от тях, Лофтий. И ме освободи. И аз никога няма да те забравя. Ще мисля за теб всеки ден от живота си.“

Можех да изпитам задоволство от това изявление ако не беше болката от мисълта, че тя си тръгва. И не успях да кажа нищо. Глътнах си езика, както обикновено. Изявлението, което аз самият исках да направя, заседна в гърлото ми.

„Ще ме закараш до гарата, Лофтий. Да?“

„Разбира се,“ беше всичко, което успях глупашки да изтърся от талазите от мисли, чувства и думи, които бушуваха у мен.

Двайсет и едно

Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън. Трябва да признаем на Твореца, че няма равен по изтънченост. Той не просто забива ножа, но те заслепява с бижутата на ефеса.

И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново от изтънчено движение. Нямаше ли край тази негова изобретателност? Тези негови машинации?

Бях се вцепенил. От мъка, предполагам. Закарах я обратно в Слайго. Мотаех се наоколо, докато тя си събере багажа. И думите, които исках да изрека, останаха затворени вътре в мен.

Тя също се беше умълчала. Вярвах, че наистина съм първият човек, комуто беше разказала историята си. Да. И сега се беше умълчала. Очакваше ли от мен някаква реакция? И тя ли крещеше наум? Или просто ми беше разказала историята си понеже съм добър слушател? Като на всеки друг, бях й се сторил удобен слушател, когато беше почувствала нужда да говори? Не знаех. По дяволите, не знаех.

Но вероятно. Кой би се интересувал от мен така или иначе? По такъв начин. С моя вид на нещо, което фермерът би набучил на върха на вилата за тор.

И все пак. За един прекрасен миг. Един час. Може би два-три. Все едно. Аз я прегръщах. Държах я до себе си. Къпах лицето си в косите й. Гледах как пуква зората. Как слънцето се издига, издига. Над Док Иски. Гледах как скалите, храстите прещип и стръковете пирен се очертават в бледнеещия мрак. Докато тя ми разказваше своята история.