Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 95

— Имаме го някъде. Но не представлява интерес. Така или иначе, какъв интерес представлява той за вас?

— Скъпи ми д-р Саймън, напълно установен психологичен факт е, че комбинацията от червен и зелен цвят упражнява вреден ефект върху мисловната стабилност. Тук имаме случай, в който червено-зелената хромопсихична картина (нека използвам специалния термин) е неизбежна и е представена при обстоятелства, изглеждащи съвсем неестествени за човешкия разум. Твърде възможно е хромопсихозата да е стигнала до фатално равнище чрез предизвикване на хипертрофия на троичните фоликули, от която следва церебрална кататония.

Саймън изглеждаше объркан.

— Никога не съм чувал за такова нещо — рече той.

— Естествено, че не сте — каза Шефийлд (беше негов ред да се държи надменно). — Вие не сте психолог. Сигурно не оспорвате професионалното ми становище?

— Не, разбира се. Но от последните доклади на експедицията е съвсем ясно, че са умирали от нещо подобно на дихателна инфекция.

— Правилно, но Родригес отрича това, а вие приехте професионалното му становище.

— Не съм казвал, че е било дихателна инфекция. Казах, че е приличало на такава. Къде навлиза вашето хромо-еди-какво си?

Шефийлд поклати глава.

— Вие, лаиците, си имате своите заблуди. Това, че има физичен ефект, още не означава, че може да няма ментална причина. Най-убедителният момент в теорията ми е, че червено-зелената хромопсихоза доказано се проявява първо като психогенна респираторна инфекция. Разбирам, че не сте запознат с психогениката.

— Не. Това е извън специалността ми.

— Ами, да. И аз бих казал така. Собствените ми изчисления показват, че при увеличеното кислородно налягане в този свят, психогенната респираторна инфекция е и неизбежна, и особено силна. Например, вие сте гледал луната — Сестрата, имам предвид — през последните няколко нощи.

— Да, гледал съм Илион. — Саймън не забрави официалното име на Сестрата дори сега.

— Наблюдавал сте я отблизо и в продължение на големи периоди от време, нали? Под увеличение?

— Да. — Саймън ставаше все по-неспокоен.

— А-ха — рече Шефийлд. — Цветовете на луната през последните няколко нощи бяха особено вредни. Сигурно трябва да сте забелязал съвсем слабо възпаление на слузестата мембрана в носа и леко дразнене в гърлото. Все още нищо болезнено, мисля. Да сте кашлял или кихал? Не ви ли е малко трудно да преглъщате?

— Мисля, че… — Саймън преглътна, после рязко пое въздух. Проверяваше. След това скочи на крака със свити юмруци и заговори:

— Велика Галактико, Шефийлд, нямате право да мълчите за това. Чувствам го в момента. Какво да направя, Шефийлд? Не е нелечимо, нали? По дяволите, Шефийлд — гласът му стана писклив, — защо не ни го казахте по-рано?

— Защото — спокойно отвърна Шефийлд, — в това, което казах, няма нито думичка истина. Нито думичка. Цветовете не са вредни. Седнете, д-р Саймън. Започвате да изглеждате глупаво.

— Вие казахте — силно объркан и със задъхан глас рече Саймън, — че вашето професионално становище е, че…

— Моето професионално становище! Кометите да го вземат, Саймън, какво толкова вълшебно има в едно професионално становище? Човек може да излъже или просто да е невежа, даже по отношение на последните подробности на собствената си област. Специалистът може да греши, тъй като е несведущ по отношение на съседната област. Може да е сигурен, че е прав, и пак да греши. Вижте се. Знаете всичко за Вселената, а аз съм съвсем бос, известно ми е само, че звездата е нещо, което блещука, а светлинната година е нещо дълго. И въпреки това вие ще приемете безсмислената психология, на която всеки студент първокурсник по ментика би се скъсал да се смее. Не мислите ли, Саймън, че е време да се тревожим по-малко за професионалното становище и повече за цялостното координиране?