Читать «Пътят на марсианците» онлайн - страница 94

— Имам възражение срещу подбора ви на хора за експедицията — отвърна той. — Изглежда като че ли взимате двама души за физическите науки и трима — за биологическите. Нали така?

— Да.

— Предполагам, смятате, че с това покривате всичко, като овоспора на Даниелски в перихелий.

— О, Космосе! Имате ли какво да предложите?

— Бих искал да дойда самият аз.

— Защо?

— Не разполагате с човек, който да се грижи за менталните науки.

— За менталните науки! Мила Галактико! Д-р Шефийлд, напълно достатъчно е да рискуваме петима. Всъщност, докторе, вие и вашият… хм… подопечен сте назначени в научния персонал на този кораб по заповед на Бюрото на Външните провинции без каквито и да било предварителни консултации с мен. Ще бъда откровен. Ако се бяха консултирали с мен, щях да ги посъветвам да не ви взимат. Не виждам ролята на менталната наука в едно такова проучване, което, в края на краищата, е чисто физично. Много лошо е, че Бюрото иска да експериментира с мнемоници в случай като този. Не можем да си позволим сцени, като онази с Родригес.

Шефийлд реши, че Саймън не знае за връзката на Марк с първоначалното решение за изпращане на експедицията.

Той се поизправи на мястото си с длани на коленете и с изпънати настрани лакти, и каза с ледена официалност:

— Значи се чудите за ролята на менталната наука в едно такова проучване, д-р Саймън? Да предположим, ви кажа, че краят на първото селище вероятно може да се обясни на проста психологична основа.

— Това няма да ме впечатли. Психологът е човек, който може да обясни всичко и да не докаже нищо — усмихна се Саймън като човек, който е написал епиграма и е горд с нея.

Шефийлд не му обърна внимание.

— Нека да навляза малко в подробности — продължи той. — С какво Млади е по-различен от всеки друг от осемдесет и три хилядите обитаеми светове?

— Информацията ни все още е непълна. Не мога да отговоря.

— О, изпускате най-същественото. Разполагали сте с необходимата информация още преди да дойдете тук. Млади има две слънца.

— Ами, разбира се. — Но астрофизикът допусна нотка на объркване в думите си.

— Цветни слънца, напомням ви. Цветни слънца. Знаете ли какво означава това? Означава, че едно човешко същество, вие или аз, напълно изложено на двете слънца, ще хвърля две сенки. Една синьо-зелена и една червено-оранжева. Правил ли сте си труда да проверите разпределението на цветовете в тези сенки? Как му казвахте, спектър на отражение?

— Допускам — надменно отвърна Саймън, — че ще са горе-долу същите, като радиационните спектри на слънцата. Какво се опитвате да постигнете?

— Би трябвало да проверите. Въздухът няма ли да поглъща някои дължини на вълните? Ами растенията? Какво остава? А и вземете луната на Млади, Сестрата. През последните няколко нощи я наблюдавах. Тя също е на цветове и те си менят положението.

— Ами, разбира се, по дяволите. Тя минава през фазите си независимо с всяко от слънцата.

— Не сте проверили и нейния спектър на отражение, нали?